Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Докторите казват, че скоро ще го изпишат — усмихна се възрастният мъж.

— Днес ще отскоча да го видя. Временно използвам пикапа му. Надявам се, че не възразяваш.

— Можеш да използваш всичко след това, което направи за него.

Боб си поръча кафе и понички, предложи кафе и на Стоун. Но той отказа и продължи да разглежда недовършеното пано на стената зад касата, изобразяващо пролетна ливада.

Излязоха навън.

— Онзи ден случайно срещнах снаха ти — каза Стоун. — Тя твърди, че целият град е настроен срещу нея. Имаш ли представа защо?

Боб захапа поничката с помръкнало лице.

— Заради смъртта на Джош. В онзи кошмарен ден той изобщо не мислеше да ходи на лов, но Шърли непрекъснато му натякваше, че не е отстрелял поне една сърна този сезон. Истината е, че Джош беше добър ловец, а тя изобщо не вкусва дивеч. Да не говорим, че не умее да го сготви като хората. Но си търсеше начини да го унижава. В крайна сметка Джош се разстрои и реши да излезе на лов. Сам, без компания.

— Откъде знаеш всичко това?

— Обади ми се на път към гората и ми се оплака. Час по-късно беше мъртъв.

Двамата се разделиха и Стоун случайно погледна към сградата на съда. Пред нея беше спрял бял кадилак със служебен номер на Министерството на правосъдието. В следващия миг я видя и замръзна на мястото си.

Защо Шърли Кумс отиваше в съда?

След дълго пътуване Анабел и Кейлъб най-сетне се добраха до градчето, в което Стоун и Дани бяха слезли от влака. Тя направи една кратка обиколка из центъра, след което се настани на бара на допотопния ресторант със светещото самотно „Т“. На високите столове бяха кацнали няколко задника, всичките мъжки. Появата й привлече доста погледи, най-вече на по-млади клиенти. Тя ги прие с усмивка и кимане, за да запази шанс за разговор в случай на нужда.

— Откъде сте? — попита я сервитьорката, докато пълнеше чашата й с кафе.

— От Уинчестър, Вирджиния — отвърна Анабел, преценила, че е най-добре да се представи за жителка на провинцията.

— Имам един братовчед в този край, работи във ферма за коне.

— Красиво място е — каза Анабел, отпивайки от кафето. След като си поръча храна, добави: — Прилича на това тук, но няма толкова планини.

— Никъде няма толкова планини — засмя се мъжът до нея. Висок и широкоплещест, облечен с карирана риза, дънково яке с лика на Дейл Ърнхарт-старши на гърба и тежки ожулени ботуши.

— Виждали ли сте Скалистите планини? — попита тя.

— Не, госпожо, не съм.

— Те са много по-високи от тези, но съвсем не толкова красиви. Голи кафяви канари с малко сняг по върховете. Няма много дървета. А тукашните планини са зелени.

— Случайно ли минавате, или търсите повече зеленина? — попита сервитьорката, доловила последните й думи, след като предаде в кухнята поръчката й.

— Нито едното, нито другото. Търся един човек. Може би сте го виждали.

Сервитьорката и мъжът на бара се спогледаха.

— Какъв човек? — застана нащрек съседът й.

— Гадният ми бивш съпруг, който в един момент изчезна от града. Дължи ми целогодишна издръжка за двете ни деца.

— Мръсник — каза мъжът. — Как изглежда?

Анабел описа Нокс.

— Прилича ми на един, който вчера се появи малко преди края на смяната ми и започна да задава въпроси — каза сервитьорката, докато си драскаше заврънтулки в тефтерчето за поръчки. — Представи се за федерално ченге, ама с тия въпроси хич не ми хареса.

— А чичо Сам му плаща достатъчно, за да храни и облича децата си. От негов колега научих, че е тръгнал насам по някакви задачи. Писна ми да се появява и изчезва, когато му хрумне. Изобщо не му пука, че нямам пари дори за лекарството на сина ни, който страда от тежка астма. Веднъж едва не умря.

— Мръсник! — за втори път възкликна мъжът с дънковото яке и гневно задъвка залък хляб, напоен с мазнина.

— Ако случайно го видите, не му казвайте нищо — предупреди Анабел. — Има оръжие и като нищо ще го използва, особено ако е ядосан. Много пъти си го е изкарвал на мен.

— Искате да кажете, че ви е посягал? — попита мъжът с дънковото яке, след като преглътна големия си залък, и се надигна от тясното столче.

— Просто ви предупреждавам да внимавате — отвърна Анабел и го побутна по рамото да седне. Гласът й ставаше все по-провлачен, сякаш поглъщаше носовия им южняшки акцент при всяко отваряне на устите им.

— Какво мислите да направите? — попита сервитьорката, очевидно приела присърце личната й драма.

— Мисля да го стисна за топките! — твърдо рече Анабел и й подаде листче. — Ако го видите, просто ми звъннете на този телефон!