Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Според Уили в шишенцето е имало още няколко хапчета, но аз го намерих празно. А после изчезна. Може би някой е имал интерес да го прибере.

— Празно шишенце? Защо?

— Може би се е опасявал, че ще е някакво веществено доказателство.

— За какво?

Стоун усещаше, че тази жена лъже. Личеше й по лицето и потрепването на гласа. Тя беше. Направила бе опит да убие собственото си дете.

Сега остава да разбера кой ме хвърли при гърмящите змии, защото не е била госпожата от съда с високите токчета и цигарите „Пал Мал“.

— Не бива да вярвате на Уили, защото е вечно надрусан.

— Но в случая не беше надрусан със стимуланти, а беше погълнал депресанти — спокойно отвърна Стоун. — Лекарите установиха наличието на оксикодон в кръвта му. Това е депресант.

— Уили не познава дори половината от боклуците, с които се тъпче. Сигурно е забравил, че е взел оксикодон.

— Или някой е искал да изглежда така.

— Какво намеквате? — стрелна го с поглед тя.

— Че някой може би е искал да изглежда така, сякаш случайно е предозирал.

— Но кой би пожелал да убие Уили? — намръщи се Шърли. — Какъв е смисълът? Той няма пари и не притежава нищо ценно.

— Хората убиват и по други причини.

— Например? — попита почти боязливо тя.

— Уили е поискал ръката на Деби Рандолф. Знаехте ли за това?

Шърли почервеня. Нервно зарови в чантичката си и измъкна пакет цигари.

— Не. Вероятно не е пожелал да го каже и на собствената си майка.

— Но вие сте познавали Деби, нали?

— В Дивайн всички се познаваме — отвърна примирено тя и щракна запалката.

— Дали някой не е бил разочарован от намеренията им за брак?

Шърли издуха облак дим и се втренчи в него.

— А вас това какво ви засяга, по дяволите? Вие не сте тукашен, не ни познавате. Не съм длъжна да отговарям на тъпите ви въпроси само защото сте помогнали на Уили!

— Реших, че ще имате желание и вие да ми помогнете в случай, че някой наистина се опитва да убие сина ви.

— Никой няма подобни намерения!

— С изключение на факта, че той едва не умря от нещо, което никога не взема, защото е алергичен към него. Това е доста любопитно, нали?

Тя хвърли поглед към купчината кашони, наредени покрай стената.

— Извинете, но имам много работа.

— Виждам. Нуждаете ли се от помощ? Готов съм да ви помогна срещу съвсем скромна сума.

— По-добре си вървете. Още сега.

Стоун се обърна и излезе.

Миг по-късно от една друга врата се появи съдията Дуайт Мозли с навити ръкави и разхлабена вратовръзка.

— Стори ми, че разговаряш с някого, Шърли — подхвърли той.

— Говорех си сама, господин съдия. Нали знаете, че често го правя.

— Знам — кимна съдията, усмихна й се и се оттегли.

Шърли подръпна от цигарата и отправи замислен поглед към отсрещната стена.

Джо Нокс лежеше по бельо върху тънкото парче дунапрен, минаващо за матрак, и се мъчеше да навърже нещата. След като бе ликвидирал две изключително важни и могъщи фигури, Кар беше успял да избяга под носа на ФБР, маскиран като сакат селски идиот с гъста брада. А след това, замесен в неочакван скандал, беше слязъл от влака на тази затънтена гара. Нокс нямаше представа къде се намира в момента. Местните потвърдиха, че един от редките автобуси е напуснал града именно през нощта, в която Кар бе попаднал тук. Голям късмет! Кой знае колко далеч беше стигнал досега.

Нокс стана от леглото и започна да се облича. Панталоните, чорапите, ботите с дебели подметки. Наплиска лицето си на умивалника, изми зъбите си с пръст и приглади косата си. Ако преследването продължеше по-дълго от очакваното, трябваше да си купи още дрехи — извън тези, които беше сложил в малкия сак. Навлече ризата и провери мобилния си телефон. Съобщения нямаше, но чертичките на обхвата бяха нестабилни вероятно защото се намираше на края на света.

Режисьор на пиесата беше Хейс, а за Нокс беше отредена ролята на вярното ловно куче. Е, в настоящия момент можеше да се каже, че „верността“ бе поставена под сериозно съмнение. Лапна лентичка дъвка и погледна пред прозореца на мотелската стая. Когато пристигна снощи, се натъкна на самия Скип — едно необщително старче, чиято ръка се стрелна да прибере парите за нощувката с пъргавината на шампион по бокс лека категория. В брой, разбира се. Старият Скип очевидно не оценяваше достойнствата на пластмасовите карти.

Хейс не си направи труда да сподели с Нокс причините да подгони Кар с такава ярост, но те вече започваха да се изясняват. Колкото повече мислеше за тях, толкова по-силно ставаше убеждението му, че ако успее да пипне Кар и да го предаде в ръцете на Хейс, на този човек няма да му прочетат правата и никога няма да стигне до съда със съответната адвокатска защита. Но защо бе нужно да убиват един доблестен воин, достоен за Медала на честта? Някогашният майор Маклин Хейс сигурно се е гордеел, че има такъв мъж в редиците си. Значи здравата трябва да го бе ядосал. Проверката на редица документи доказваше, че преките командири на Кар не са имали нищо против той да окичи гърдите си с най-престижния от всички американски медали. Но Хейс беше отхвърлил тяхното предложение. Какво беше направил Кар, за да се сблъска с тази каменна стена? И за да поддържа жива омразата на Хейс в продължение на трийсет години?