Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— На километър и половина е пред нас и кара направо. — От едната страна на пътя се издигаха остри скали, а от другата зееше дълбока пропаст. Предпазни парапети нямаше. — Изглежда, Оливър е пътувал с автобус.

— Сигурно, съдейки по това как Нокс излетя от автогарата.

— Ами Рубън? — извърна се да я погледне той.

— Говорих с него. Кара след нас и вероятно ще ни настигне при следващото спиране на Нокс.

— Доста затънтено място — отбеляза Кейлъб, отправил поглед навън.

— Нима си очаквал, че Оливър ще се установи в някое от големите предградия?

— Понякога е по-сигурно да си сред много хора.

— Но понякога не е. Казвам ти го от опит. По всичко личи, че е някъде из тия чукари. Онзи, който взриви бомба в клиниката за аборти, се кри пет години в планините на Северна Каролина.

— Но накрая го пипнаха — изтъкна Кейлъб.

— Вярно, но…

— О, по дяволите!

— Какво?

Кейлъб се беше втренчил в екранчето.

— Обърна! В момента се движи срещу нас!

Анабел хвърли един поглед. Червената точица наистина летеше в обратна посока, право към тях.

— Отбий, бързо! — извика Кейлъб.

— Къде по-точно? В скалите или от другата страна, в пропастта?

— Ей там!

Кейлъб посочи тясна ивица между шосето и стръмните канари, обрасла с дръвчета.

Анабел бързо се подчини и изключи мотора. Край тях с грохот профуча цистерна на „Ексон“.

— Загазихме — промърмори Кейлъб, без да отделя очи от екранчето.

Анабел проумя ситуацията за секунда.

— Мамка му! Открил е предавателя и го е лепнал на шибаната цистерна!

Кейлъб кимна и захвърли вече безполезното устройство.

— Какво ще правим сега?

Тя включи на задна, излезе на пътя и натисна педала до дъно.

— Караме напред и се оглеждаме. Ако имаме късмет, пак ще му хванем следите.

— Аз не съм от късметлиите.

— Аз обаче съм.

— Защо?

— Защото съм ирландка. И винаги си оставям нещо в резерва.

За пръв път от дълго време насам Нокс се почувства добре. Беше успял да се отърве от опашката. Погледна картата, разгъната на съседната седалка. Човекът от автогарата беше описал доста точно мястото, на което бяха слезли Кар и спътникът му. По приблизителните изчисления на Нокс то се намираше на около час път.

Когато това време изтече, той намали скоростта и се огледа. Наистина се намираше на края на света. А може би не. Включи навигационната система и на екрана се появи пътната карта на района. Населените места не бяха много. Тазбърг, Майс, Дивайн, Саут Ридж. Всичките в различни посоки. Коя трябваше да избере? И какво щеше да направи, когато пристигнеше? Престоят му в последното малко градче беше неприятен. Закле се, че в никакъв случай няма да размахва служебната карта. И бездруго беше непознат, когото всички гледаха с подозрение. Ако Кар все още се намираше в някое от тези населени места, той най-вероятно бе успял да се опознае с местните. Което означаваше, че Нокс със сигурност щеше да попадне на поредната неприятна ситуация. Шофьорът на автобуса беше споменал, че Кар е пътувал в компанията на някакъв младеж. Той може би живееше в някое от тези градчета. За съжаление шофьорът не знаеше в кое.

Нокс отби от пътя, остави мотора да работи и се втренчи в навигационния екран. По дяволите, въздъхна той. Такова нещо се случваше дори и на най-големите експерти от разузнаването.

Затвори очи и опря показалец в екрана. После ги отвори и отмести пръста си.

Шансовете му бяха точно двайсет и пет процента.

Тазбърг, Вирджиния. Посрещай ме, Тазбърг, идвам!

Включи на скорост и подкара джипа.

Докато Джо Нокс преживяваше радостна възбуда, Анабел отчаяно барабанеше по кормилото. Дълго се лутаха нагоре-надолу. Но когато минаха покрай една и съща бензиностанция за трети път, тя отби на паркинга и изключи мотора. В момента гледаше някакъв бездомен пес, който доволно се приличаше на слънце край компресора за помпане на гуми и от време на време почесваше интимните си части.

— Не се получава, а? — отбеляза Кейлъб.

— Ти си мислиш така! — сопна му се тя.

— Някакви идеи в резерв?

Тя се втренчи в него.

— Защо, по дяволите, винаги аз трябва да имам идеи? Защо и ти не си напънеш мозъка, след като си библиотекар на Конгреса?

— Точно затова те питам — скромно сви рамене Кейлъб. — В смисъл, че и аз имам една идея.

Тя отново забарабани по кормилото и го погледна въпросително.

— Искаш ли да я чуеш? — напрегнато попита Кейлъб.

— Да! — изкрещя в лицето му тя.