Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Не ми е приятно да ми крещят!

— А дали ще ти е приятно, ако те измъкна от тая бричка и ти наритам задника?

Той посегна към ръчката на вратата, готов да побегне.

— Не искаш ли да ме изслушаш?

Пръстите й се вкопчиха в кормилото до побеляване.

— Ще ти бъда много благодарна! — процеди през стиснати зъби тя.

— Ето, виждаш ли? Не е толкова трудно да си учтива — подхвърли Кейлъб, сви се под свирепия й поглед и побърза да добави: — Добре, добре. Предлагам да се върнем в онова градче, в което сервират инфаркти вместо храна. Ти отиваш на автогарата, пробутваш им обичайната купчина лъжи, можеш и крак да разголиш, купуваш си билет и молиш шофьора да те остави точно на мястото, на което е слязъл Оливър. Има шанс човекът да е чул за къде точно пътуват. Аз ще карам след автобуса и ще те прибера. Така ще се озовем в максимална близост до мястото, на което се намира Оливър. Какво ще кажеш?

Анабел беше принудена да признае, че планът звучи съвсем логично. Без да каже нито дума, тя включи на скорост и пое по обратния път.

Телефонът на Кейлъб иззвъня. Обаждаше се Рубън. Двамата поговориха известно време, после Кейлъб изключи.

— Е? — попита Анабел.

— Каза, че е на два часа път от нас. Запознах го с плана и се разбрахме да се срещнем на автогарата.

— Добре.

— Значи одобряваш идеята ми?

— Ами вече я изпълнявам, значи намирам в нея известни достойнства — каза Анабел.

— Ще ми позволиш ли една лична забележка?

— Давай — изпуфтя тя.

— Постарай се да контролираш гнева си.

Анабел го погледна смаяно.

— Друсам се в този микробус толкова дълго, че вече забравих кога съм се качила в него! Уморена съм, мръсна съм, притеснена съм. Това е всичко, ясно? Никакви проблеми с гнева нямам!

— Това беше добра първа стъпка да се освободиш от него — окуражително се усмихна Кейлъб. — Но успехът ще дойде само ако продължиш по този път.

— Мога ли да споделя с теб едно друго чувство? — любезно попита тя.

— Разбира се.

— Или ставаш пак леко забавния Кейлъб с поне малко тестостерон, или си затваряш човката! Ако ли не, тръгвай пеша за Вашингтон!

След тези думи продължиха в мълчание, както се и очакваше.

Нокс навлезе в Тазбърг и мина покрай местния полицейски участък. Униформени ченгета влизаха и излизаха от сградата, едни тръгваха пеша, други се качваха в оплескани с кал стари фордове и отпрашваха нанякъде. Сградите в центъра бяха тухлени или с дървена обшивка, долепени една до друга и свързани със стари телефони жици. Колите бяха паркирани на улиците. Нокс се озова тук, след като премина през дълъг тунел, издълбан в планината.

Къде съм попаднал, по дяволите?

Измъкна няколко снимки на Кар и за пореден път се зае да ги разглежда. После включи на скорост и бавно потегли. Беше решил да направи една обиколка на градчето, улица по улица. Това едва ли щеше да отнеме повече от пет минути. А после щеше да потърси някое място за хапване. Без да размахва служебната си карта, без да показва снимките. Само ще наблюдава. В момента предимството беше на негова страна, тъй като имаше представа как изглежда Кар, докато той дори не подозираше за съществуването му. Възнамеряваше максимално да се възползва от това. А ако не се получеше, може би щеше да се обърне за помощ към местната полиция. Хубав или лош, все пак беше някакъв план.

Отказа се от него три часа по-късно, след като мехурът му щеше да се пръсне от кафетата, погълнати в три дупки, наречени заведения.

Спря джипа пред полицейския участък, легитимира се и в най-общи линии обясни целта на своята мисия. Местните ченгета доста се развълнуваха от вероятността в градчето да се е появил опасен, готов на всичко шпионин, но не бяха в състояние да предложат нищо полезно. Никой не беше виждал човека от снимките. Единственият, който приличаше на него, се оказа бащата на един от младите полицаи, който обаче беше прекарал целия си шейсет и три годишен живот в Тазбърг. Нокс почти побягна към колата си — разбира се, след като любезно благодари за оказаното съдействие.

Мобилният му телефон звънна в момента, в който отваряше вратата.

Беше Хейс. Мрачен и недоволен както винаги. Нокс си спомни за падането на Берлинската стена, когато по стечение на обстоятелствата беше с него. Докато всички празнуваха с шампанско и вдигаха тостове, Хейс отпи глътка газирана вода и с навъсена физиономия каза само: „Беше крайно време.“

— Слушам ви, сър.

— Да си ме чувал някога да издавам безполезни заповеди?