Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Работят съвместно с Министерството на вътрешната сигурност, което е мобилизирало всичките си ресурси по места. Вдигнали са на крак и пътната полиция.

— При предишния ни разговор спомена, че Нокс знае кой е убиецът, както и че Джон Кар и аз сме едно лице.

— Точно така. Въпреки че до този момент в пресата не се споменава фактът, че Джон Кар сега е Оливър Стоун.

— Има ли публикувани мои снимки?

— Не, доколкото ми е известно. Поне официално. Но никой не знае какво е положението зад кулисите.

Стоун се облегна на стената и загледа една малка черна мечка, изработена от буца въглища.

— Дали все още ме търсят в района?

— А ти в района ли си?

— Рубън!

— Добре де, ще си откъсна езика. Не си личи, но можеш да бъдеш сигурен, че обръщат наопаки всичко в радиус от стотици километри около Вашингтон.

— Благодаря за информацията, Рубън — въздъхна Стоун. — Надявам се да не ти звъня повече.

— Оливър, чакай…

Стоун остави слушалката и се запъти към вратата. Успя все пак да се усмихне на Уанда.

— Чух за Уили — извика след него тя. — Невероятно! Как ви е дошло наум!

— Радвам се, че можах да му помогна.

— Разказах и на мъжа си. Той също е бил в армията. Пита в коя част сте служили.

— Онази, която се сражаваше във Виетнам — отвърна Стоун и затвори вратата след себе си.

Прибра се в пансиона и започна да стяга оскъдния си багаж. Пътуването с автобус до Дивайн беше отнело три часа. Ориентираше се за посоката, от която бяха дошли, но по стръмния път с остри завои нямаше нищо запомнящо се. Е, помнеше кулите на затвора, които с Дани видяха от каросерията на пикапа в компанията на онзи шопар. Главната улица на Дивайн, топлото легло над ресторантчето, дулото на пушката в лицето му на следващата сутрин. И намръщеното лице на Аби Райкър, което малко по-късно се усмихваше.

Изчака да се стъмни и напусна града. Шосето минаваше покрай черния път за караваната на Уили. В същия миг насреща му проблеснаха фарове и той побърза да свърне встрани. Шмугна се в крайпътните храсти, тъй като колата отби по черния път. Едва мярна профила на водача, докато минаваше край него, после червените габарити изчезнаха зад близкия завой.

Излезе на главния път и се огледа в двете посоки. Секунди след като продължи, отново бе принуден да се скрие в храстите, зърнал светлините на друг автомобил. Явно не беше изчакал да стане достатъчно късно. Във всяка от преминаващите коли можеше да седи някой щатски полицай с негова снимка на екрана на лаптопа си.

Пое забързано по черния път, но не след дълго спря. Колата беше паркирана пред караваната на Уили, в която светеше. Беше „Инфинити“ с две врати. Той надникна вътре. На предната седалка имаше и дамска чанта, купето миришеше на цигари. Стоун извърна глава към караваната на Уили. Мрежата на вратата беше полуотворена. Отвътре се разнесе някакъв тропот и той бързо се насочи към стълбата.

— Всичко ли е наред?

— Кой е? Кой е там? — извика треперещ женски глас и на прага се появи висока изрусена жена с прилепнали джинси и обувки на невъобразимо високи тънки токчета. В лявата й ръка димеше цигара. Трябва да беше на четирийсет и седем-осем, макар да криеше възрастта си под пластове грим.

— Аз съм Бен, онзи, който снощи помогна на Уили. — Доловил приликата й с младежа, Стоун добави: — Вие сте Шърли Кумс, нали?

Жената засмука дим и кимна, но подозрението в очите й остана.

— Как разбрахте?

— Приличате си — отвърна Стоун и надникна през рамото й към вътрешността на караваната.

— Отбих се да проверя дали всичко е наред — улови погледа му тя. — Някой от тая паплач наоколо може да се възползва от престоя му в болницата, за да претършува нещата му.

Най-вече мама, помисли си Стоун.

— Бяхте ли да го видите? — попита той.

— Още не, но ще ида в най-скоро време. За съжаление дотам е далеч, а колата ми хич я няма.

— Изглежда ми доста запазена — погледна червеното автомобилче Стоун.

— Да, но иначе е боклук. Постоянно гасне.

— Наред ли е всичко?

— Трудно е да се каже, защото Уили не е най-прибраното момче на света. Предполагам, че е наред.

— Нуждаете ли се от помощ?

— Не — отвърна бързо тя. Прекалено бързо. — Искам да кажа, че вече достатъчно ни помогнахте. Ако не бяхте вие, Уили щеше да е мъртъв. Много ви благодаря.

— Късмет, че бях наблизо. Но и Боб доста помогна.

Лицето й помръкна.

— Да, старият Боб обича да помага на хората. Поне на онези, които харесва.

— А вас изключва от тази група, така ли?