Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Боб се появи около час по-късно и обясни, че Уили е стабилизиран и е оставен на лечение.

— Какво откриха? — попита Стоун.

— Взел е свръхдоза.

— Това и аз го разбрах. Но какво точно?

— И лекарят от спешното ми зададе същия въпрос. Когато влязох в караваната, Уили държеше лула за крек. Опита се да я скрие, но аз я видях.

— Крекът е стимулант. От него зениците му би трябвало да са разширени, а не като главички на топлийки. Това означава, че е прекалил не със стимулант, а с някакъв депресант.

— Може би бъркам — колебливо рече Боб.

Стоун му хвърли любопитен поглед, но възрастният мъж очевидно не желаеше да добави нищо повече. Закара Боб до караваната на Уили, където старецът си беше оставил пикапа. Човекът направи опит да му плати за помощта, но Стоун категорично отказа.

Боб го остави пред пансиона. Качвайки се по стълбите, Стоун си даде сметка, че ако иска да си почине, трябва част по-скоро да се махне от Дивайн, макар че бе обявен за общонационално издирване.

Новината за геройството на Стоун се разнесе бързо. Жителите на Дивайн я научиха още на следващата сутрин благодарение на дядото на Уили Кумс, който се бе погрижил да разкаже на всеки срещнат за чудотворното спасение.

— Никога не съм виждал по-хладнокръвен човек — повтаряше той, описвайки Стоун.

— Чух, че е бил във Виетнам — рече един от слушателите му. — Там се е научил на самообладание.

— Истински американски герой — обяви някаква жена, после се приведе към ухото на приятелката си и тихо добави: — Жалко, че е хабил усилия за Уили Кумс.

На сутринта шерифът Тайри се появи в стаята на Стоун, за да му благодари.

— Уили е добро момче, но прекалява с хапчетата — рече той.

— Работи в мината, нали? — попита Стоун.

— Как позна?

— По ожулените ръце и въглищния прах, набит в кожата му. Майка му знае ли?

— Шърли ли? Съмнявам се, че това я вълнува.

Стоун предпочете да не разпитва повече за нея.

— Боб Кумс спомена, че синът му, бащата на Уили, не е между живите.

— Да, инцидент по време на лов. Не облякъл оранжевата жилетка и един от ловците го взел за елен. Аби ме помоли да ти предам, че има още работа за теб. При същото заплащане.

— Веднага тръгвам.

След снощните новини по радиото Стоун се чувстваше още по-притеснен в компанията на шерифа.

В ресторанта на Аби го чакаше богата закуска. Клиентите го посрещнаха с усмивки и вдигнати за поздрав ръце. Неколцина миньори дойдоха да го потупат по гърба и да му благодарят, че е спасил колегата им.

— Как се чувстваш като герой? — попита Аби, докато му наливаше кафе.

— Радвам се, че момчето се оправи, нищо повече. Но му предстои дълъг път. Явно има проблем с наркотиците.

— Като повечето миньори — кимна Аби. — Всъщност Уили Кумс е добро момче. Двамата с Дани играеха футбол в гимназиалния отбор. Бяха първи приятели, но после се отчуждиха.

— Защо?

— Когато всички бяхме бедни, нещата бяха прости и ясни. Но след като ние получихме обезщетението, Уили взе да се държи така, сякаш Дани му беше длъжен за нещо. Давахме му пари, разбира се. Спряхме едва когато стана ясно, че повечето отиват за дрога.

Към тях се приближи висок и слаб мъж, единственият, който беше с костюм и вратовръзка. Посребрената му коса беше подстригана и сресана на път, сивите му очи гледаха изпитателно, а прорязаното му от бръчки лице му придаваше сериозния вид на учен.

— Бен, нека ти представя Чарли Тримбъл, собственика на местния вестник „Дивайнски орел“ — рече Аби.

Стоун едва се сдържа да не скочи и да побегне.

— Много бих искал да ми дадете интервю за инцидента с Уили — усмихна се Тримбъл. — Не само защото историята е невероятна, а и защото е доказателство за необходимостта от утвърждаване на програмата за подпомагане на наркозависимите.

— Имаш ли нещо против, Бен? — погледна го Аби.

— Не съм извършил нищо особено — бавно отвърна Стоун. — И нямам никакво желание да се шуми около факта, че съм помогнал на някого.

— О, тази скромност ще се върже добре в материала — разшири се усмивката на Тримбъл. — Само няколко въпроса, Бен. Ако не желаете да дойдете до редакцията, мога да ви ги задам и тук.

— Аби, с удоволствие ще поема работата, която ми предлагаш — надигна се Стоун и каза на издателя: — Съжалявам, мистър Тримбъл. Сигурен съм, че Боб с удоволствие ще поговори с вас. Той също помогна на момчето, дори повече от мен.

По лицето на Тримбъл се изписа разочарование.

— Само един-два въпроса, Бен — умолително рече той.