Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Не, съжалявам.

Аби извади списъка със задачите, а Тримбъл се върна на масата си. Очите му не се отделяха от Стоун.

Работата през първата половина от деня беше в ресторанта, а следобед — в дома на Аби. През цялото време Стоун мислеше как да се измъкне от ситуацията. Ако просто си тръгнеше от Дивайн, най-вероятно щеше да бъде заловен. Но ако останеше, някой рано или късно щеше да събере две и две и да повика федералните. За пръв път от дълго време насам не знаеше какво да прави.

Боб Кумс го чакаше пред вратата на пансиона.

Старецът изглеждаше нервен и нетърпеливо потропваше с крака. Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той гледаше в паважа. Стоун прекоси улицата и се изправи пред него.

— Здрасти, Боб. Как е Уили?

— Къде можем да поговорим на спокойствие? — отговори с въпрос Боб и нервно се огледа.

Стоун го покани в стаята си.

— Какво става?

— Тази сутрин поговорих с Уили и докторите в болницата. Някои неща не се връзват.

— Какви неща?

— Онези, за които и ти спомена. Дрогата, която е взел Уили, не съответства на онова, което му се е случило.

— Крек ли е вземал?

— Така твърди. Употребявал само крек.

— Може би е сбъркал нещо.

— Знам какво си мислят хората — поклати глава Боб. — Повечето от тях са убедени, че Уили е наркоман, но не е така. Той е умен младеж, който за съжаление се самоубива в мината. Постъпи там направо от гимназията и изглежда така, сякаш трийсет години е работил в нея. Но след като твърди, че е крек, значи е крек. Никога не би ме излъгал.

Стоун му хвърли изпитателен поглед. Все още не можеше да разбере защо Боб му споделя всичко това.

— Ако подозираш, че нещо не е наред, трябва да се обърнеш към шерифа Тайри.

— Помислих си, че ти може би ще пожелаеш да се заемеш с това.

— Аз ли? С какво точно да се заема?

— Ти спаси живота на Уили. Веднага си пролича, че имаш опит в тези неща. Питам се дали ще се съгласиш да поговориш с него, да чуеш обясненията му и да се помъчиш да разбереш какво се е случило.

— Аз не съм частен детектив.

— Вече ти казах, че изгубих сина си. Уили е всичко, което имам на този свят. Не искам да изгубя и него. Ще ти бъда много благодарен, ако поговориш с момчето. Ако ли не, пак ще ти бъда благодарен, защото ти го спаси.

— Потърси ли те вестникарят Тримбъл?

— Да. Засипа ме с въпроси. Аз му разказах какво си направил и той обеща да публикува материал във вестника. Спомена, че си отказал да говориш с него.

— Не обичам да се хваля. Той от Дивайн ли е?

— О, не. Дойде тук след като се е пенсионирал. Купи си една къщичка нагоре по реката и се зае да издава местния вестник.

— Бил ли е журналист преди това?

— О, да.

— Къде?

— Някой каза, че е работил в „Уошингтън Поуст“.

По дяволите!

— Ще ти платя добре, Бен.

— Иди при шерифа, Боб — поклати глава Стоун. — Това е негова работа.

— Но аз си помислих, че…

— Съжалявам, Боб. Няма да стане.

Малко по-късно Стоун се отправи към магазина за сувенири. Обстоятелствата го принуждаваха да направи нещо против волята си — да се свърже с Рубън.

— Кажи ми къде си, Оливър! — моментално попита той.

— Мълчи и слушай, Рубън. Нужна ми е информация.

В следващия миг чу друг глас.

— Искаме да ти помогнем, Оливър — каза Анабел. — Но за тази цел трябва да ни кажеш къде си.

— Нямам никакво намерение да ви забърквам в тази история, Анабел. Зарежете всякакви опити да ми помагате. И бездруго не ги заслужавам.

— Не ми пука дали си убил онези двамата. Мисля единствено за теб.

Стоун си пое дълбоко дъх.

— Оценявам това, Анабел — отвърна той и погледна съдържателката на магазина Уанда, която любопитно го наблюдаваше. Дари я с една усмивка и дискретно й обърна гръб.

— Там ли си, Оливър?

— Да. Слушай, желанието да ми помогнете наистина означава много за мен. Но ако ми е писано да се проваля, нямам намерение да повличам и вас.

— Обаче…

— Ако действително искаш да ми помогнеш, дай слушалката на Рубън — отряза я Стоун.

В слушалката се чу ускореното й дишане, а след миг и гласът на Рубън.

— Казвай какво ти трябва.

— Нокс потърси ли ви за втори път?

— Не.

Технически погледнато, Рубън не излъга, тъй като втората среща между Нокс и Анабел се беше осъществила по нейно, а не по негово желание. А в момента бяха паркирали на улицата пред къщата на агента, очаквайки следващия му ход.

— По новините казаха, че наблюдават всички летища, гари и автогари.

— Чух.

— Това е доста мащабна операция дори за ФБР.