Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Какво, по дяволите, търсиш там, Нокс?

— Къде?

— Хари Фин е извън сферата на разследването.

Нокс обърна гръб на Фин и заслиза по стълбите.

— Никой не ми го е казал.

— Сега ти го казвам. Как изобщо стигна до него? Може би това има нещо общо с визитата ти във военния архив?

— А вие защо решихте да ме следите, сър? — попита Нокс и махна на черната лимузина.

— Какво успя да откриеш?

— Не много. Сражавал се е във Виетнам. Бил е добър войник. След което просто е изчезнал, вероятно нает за една служба, която официално не съществува.

При тези думи се обърна към Фин и му се усмихна.

— Тръгвай си веднага оттам! И забрави за тази къща!

Телефонът онемя. Нокс го пусна в джоба си и се извърна към Фин.

— Може би ще ви е приятно да разберете, че сте недосегаем. Току-що го чух лично от устата на шефа си. Все пак не е зле да знаете, че над главата на Кар се трупат тъмни облаци. Вече се срещнах с приятелите му, включително с жената, която се представя като Сюзан Хънтър. От нея научих, че Кар е разполагал със „стоката“, интересуваща Картър Грей, но той е успял да си я вземе обратно, най-вероятно в Центъра за посетители на Капитолия. От безизразното ви изражение заключавам, че вече ви е известен този факт. Може би сте присъствали там лично. Единственото, което мога да ви кажа, е, че съм натоварен официално с издирването на Кар. А когато си свърша работата, трябва да се оттегля и да го предам в ръцете на други хора. Съмнявам се, че те ще вземат присърце интересите му. Не знам дали изобщо ви пука за това, пък и не искам да знам.

След тези думи протегна ръка за сбогом. Фин я пое и ловко прибра визитната картичка, сгушена в дланта му.

— Желая ви приятен ден, мистър Фин.

Обърна се и тръгна към джипа си, а младият мъж остана да гледа след него.

Всъщност Нокс нямаше никакво представа защо го направи. Или по-скоро имаше. Джон Кар беше рискувал живота си за родината, но тя го беше прецакала. А това не беше справедливо, независимо от всичко останало, което беше извършил този човек.

Седнала в белия пикап, Анабел набра номера. Хари Фин вдигна след броени секунди и й разказа накратко за срещата си с Нокс. Тя на свой ред го информира за развоя на събитията.

— Вярваме ли на този човек, Анабел? — попита Фин.

— Отначало не му вярвах, но сега не съм толкова сигурна. Изглежда, че с тази работа са го хванали натясно.

— Какво ще правим?

— Засега нищо. Стой си там и чакай. Може би ще имам нужда от помощта ти. Всъщност не аз, а Оливър.

— Дължа всичко на Оливър. Ще дойда където кажеш.

Стоун се надигна, измъкна колана на панталоните си и го хвана за катарамата. Другият му край увисна на няколко сантиметра от асфалта.

Непознатите го обкръжиха с вдигнати бухалки.

— Шансовете ти не изглеждат добри, татенце — викна единият от тях.

Миг по-късно той се озова на земята с окървавено лице. Заостреният край на колана го беше улучил в окото.

Докато раненият се мяташе и стенеше с ръце върху лицето си, единият от останалите направи крачка напред и замахна с всичка сила. Стоун светкавично отскочи встрани, а коланът му изплющя по бузата на нападателя и я разцепи. Онзи изрева от болка и отново му налетя, размахвайки бухалката като луд. Стоун успя да избегне безразборните удари, с изключение на един, който попадна върху ръката му. Коланът се изплъзна от пръстите му, но той се хвърли напред и светкавично замахна към крака на нападателя със здравата си ръка. Улучи го под коляното и го повали на земята, а вторият удар в основата на тила го остави неподвижен.

Третият нападател хвърли бухалката си и побягна. Стоун грабна тази в краката си и я запрати след него. Бухалката свирна във въздуха и се заби в гърба на беглеца. Той изкрещя от болка и се стовари на асфалта, но в следващия миг отново беше на крака и продължи да бяга. Стоун понечи да се втурне след него, но стоновете на Дани го спряха. Пикапът изрева и започна да се отдалечава.

— Дани, Дани! — наведе се над младежа той. — Чуваш ли ме?

Огледа се. Единият от нападателите беше в безсъзнание, а другият продължаваше да се гърчи на земята. Ръката адски го болеше, а третият най-вероятно щеше да потърси подкрепления.

— Можеш ли да ходиш, Дани?

Очите на младежа най-сетне се фокусираха върху лицето му и той кимна. Стоун му помогна да се изправи, въпреки изгарящата болка в ръката си. Прегърна го през кръста и го помъкна. Не след дълго стигнаха до караваната на Уили. Качи Дани в кабината на пикапа и хукна нагоре по стълбите. Бързо откри ключовете, скочи зад кормилото и рязко потегли.