Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Знаеше, че трябва да стане. Не си ли тръгне веднага, завинаги ще остане тук…

В момента, в който понечи да се изправи, главата на Илайн леко се извърна към него. Самотен слънчев лъч прониза косата й, превръщайки я в потъмнял от времето бронз. За частица от секундата той си я представи на портрет — съвършена поза, израз на лицето, който няма нищо общо с лицата на обикновените хора. Без маската, която завинаги изтрива чувствата, духа, самия живот…

— Ти не можеш да си тръгнеш сега — тихо промълви тя.

И той съзна, че е права.

Всяка сутрин Мичико се подчиняваше на твърдо установен ритуал.

Той започваше час преди очакваното обаждане. Изкъпана и облечена, тя излизаше в градината. До нея неизменно вървеше някой. Мъж, винаги едър и силен, винаги с револвер под дрехата. Някой от приближените на природения й брат Масаши. Той имаше задължението да държи разтворен чадър над главата й. В ясно време чадърът я предпазваше от ярките лъчи на слънцето, а в лошо — от дъждовните капки.

Поемаше бавно по каменната пътечка, водеща към огромна плоска скала. Там пътечката се разделяше на три, Мичико обикновено поемаше по тази вдясно. Спираше до черешата, издигаща се току до високия зид, и се вслушваше в чуруликането на сипката, свила гнездо високо в клоните на дървото. Пролетно време сядаше до дънера и дълго слушаше пиукането на малките вечно гладни пиленца.

Отвъд черешата, в най-отдалечения ъгъл на градината, се издигаше стар дървен параклис, който Мичико беше пренесла тук преди години. Беше построен в чест на Мегами Кицуне — богинята лисица. С помощта на своя придружител Мичико коленичеше пред параклиса и палеше ароматични пръчици. После започваше да се мота.

Неизменно се молеше за две неща. Първо — връзката да бъде осъществена. Второ — да бъде жива и здрава нейната внучка. След молитвата краката и ръцете й бяха студени като лед.

Сядаше до телефона и чакаше. Не можеше да върши нищо друго, отказваше дори хапчица храна, независимо от горещите увещания на готвачката. Не можеше да приеме капка чай, изобщо никаква течност. Стискаше устни и чакаше острото иззвъняване на апарата. Когато то идваше, Мичико грабваше слушалката и с примряло сърце чакаше да чуе тъничкия глас на любимата си внучка.

— Бабо?

Мичико затваряше очи и преглъщаше сълзите си. Детето беше живо, още един ден от живота й придобиваше смисъл.

— Бабо? — тъничко гласче, като жуженето на щурче в полето.

— Аз съм, миличка.

— Как си, бабо?

Откъде ли идва това сладко гласче? О, Господи! Ако можеше да разбере къде я крие Масаши!

— Добре съм, миличка. А ти как си? Храниш ли се добре, спиш ли?

— Омръзна ми, бабо! Искам да си дойда у дома, искам да…

После линията прекъсваше. Винаги по едно и също време.

И винаги, въпреки предварително взетото решение, Мичико започваше да крещи в слушалката:

— Мъничката ми! Мъничката ми!…

Горчиви сълзи се стичаха по лицето й.

Масаши беше оставил инструкции разговорът да се прекъсва насред изречението на детето. Това подчертаваше с особена сила пълния контрол над положението, осъществяван от него и верните му копои. В този случай Масаши беше бог. В негови ръце бяха животът и смъртта.

Три сутрини седмично Масаши Таки посещаваше складовото помещение на кея Такашиба. Разположен почти в средата на токийското пристанище, Такашиба беше един много оживен район. Тук се стоварваха хиляди тонове стоки, поръчани и доставени за стотици компании от цялата страна, износът също беше изключително интензивен. Огромният поток товари течеше като пълноводна река, дори опитните служители на Държавната митница се чувстваха изгубени в него.

Складът, за който става въпрос, беше обща собственост на фамилиите Таки и Ямамото. Дейността в него отнемаше все по-голяма част от времето на клана Таки, но така и трябваше да бъде, мислеше си Масаши.

Срещаше се винаги с едни и същи хора. Дайзо — огромния боец, който получи назначение да подбира и обучава новите попълнения на клана; Каеру — дребен, обсипан с татуировки съветник, оцелял от времето на Ватаро Таки. И накрая — Козо Шина.

Поел ръководството на клана след 1940 година, Ватаро Таки постепенно забрани демонстрацията на груба сила в дейността на своите подчинени. Тази сила, която днес Масаши искаше да възроди. Ватаро се задоволяваше само със заплахата от употреба на сила и това беше напълно достатъчно да държи в подчинение онези, които създаваха богатството на клана. Но Масаши беше далеч от подобна тактика, дълбоко в душата си той изпитваше нужда от себедоказване. Колкото и да му беше неприятно, той беше принуден да си признае, че управлението на Ватаро Таки ще остави дълбоки следи в историята на Якудза. Именно по тази причина той, неговият наследник, беше длъжен да се бори за достигането на нови върхове, за засенчване славата на старото поколение.