Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

„Попитайте сина ми дали помни шинтай “, беше казал Филип Дос.

После от устата на Ичимада Дебелака се изтръгна едно гръмогласно „Буца!“, тъй като изведнъж му стана ясно как Уде е научил за съществуването на двамата хавайци. Просто е сложил подслушвателно устройство на телефона му. Което означава, че знае и за пристигането на Майкъл Дос. Дебелака трябваше да каже на братята, че ключът е оставен за Майкъл Дос, иначе нямаше да свършат работа. А това означава, че Уде знае за кого е предназначено съдържанието на багажника.

Дебелака завъртя стартера и потегли. „Състезанието започва, помисли си той. На финалната линия ще чака Майкъл Дос.“

Навън валеше дъжд.

Лицето й се очертаваше на фона на стената, сянката й беше огромна, като самия живот.

Майкъл не отделяше поглед от Илайн.

— Установих се тук, защото съм уморена от градовете — казваше тя. — От коли, офиси, апартаменти. Направо ме съсипваха…

Интересът към тази жена беше последното нещо на света, от което имаше нужда в момента. Постоянно си напомняше, че е тук, за да открие някаква връзка между нея и хавайския клан на Якудза. Ако се окаже, че нейният приятел е от антуража на Ичимада Дебелака, може би ще се намери начин за безпрепятствено проникване в имението на местния оябун.

— Непрекъснато бях болна — продължаваше Илайн. — Докторът казваше, че имам много малко съпротивителни сили. Ходех при един масажист, който се занимаваше с гръбначния ми стълб. Той пък твърдеше, че нещо не е наред с кръвта ми. Беше убеден, че големият град разрушава организма ми.

— Кой град?

— Няма значение, всички са еднакви — махна с ръка тя. — Поне по пагубното си влияние върху хората.

Не му беше трудно да крие мислите си. Докато тя го развеждаше из къщата, от устата му се изтръгваха подходящите одобрителни възклицания. Имението беше наистина красиво, дори през гъстата пелена на дъжда се виждаше колко уютно се гуши между двете непристъпни планински вериги.

— Тук съм в състояние отново да живея. Тук открай време е бил домът на боговете…

Дъждът се лееше на мощни прозрачни струи, сапфирените склонове на планината блестяха като обсипани с брилянти. Гледката беше изключителна. Сякаш някой ги беше поставил между два огромни дракона — от онези, за които китайците вярват, че съществуват навсякъде по света. В подобна обстановка нейният неприкрит мистицизъм беше доста заразителен.

— Чувствате ли тяхното присъствие, Майкъл? Тяхната сила? Огромната енергия, която дреме в тези планини?

И най-странното беше, че той наистина чувстваше всичко това.

Дъждовните капки потропваха по капандурата в спалнята на Илайн. Въпреки усилията да държи чувствата си под контрол, той не можеше да не направи сравнение между тази стая и парижкото си ателие на булевард „Елизе Реклю“. И нощта, в която Ца остана.

— Вие постоянно мълчите — извърна се към него Илайн. — Вероятно защото аз говоря прекалено много.

— Не, просто се наслаждавам на гледката — отвърна Майкъл. — Трудно ми е да говоря пред красотата на тези планини.

— И аз се чувствах по същия начин, когато ги видях за пръв път. Те са страхотни, но без да излъчват заплаха…

Отначало не можеше да разбере каква връзка прави съзнанието му между тези две жени. Ца в Париж, Илайн тук. Някак не желаеше да си тръгне от този дом. Някои хора обитават жилищата си с години, без да ги превърнат в домове. При Илайн беше точно обратното. Каза, че живее тук по-малко от месец, но тази къща вече носеше отпечатъка на нейното присъствие. Приличаше на нея, миришеше като нея. Присъствието й в помещенията се долавяше като аромата на фин парфюм.

— Тук времето забавя своя ход, Майкъл. Хавайците казват, че техният национален герой Мауи се изкачил на връх Халеакала, посегнал с ръце и хванал слънцето. Искал да забави неговия ход по небето, искал родният му остров да бъде вечно облян от щедрите му лъчи. Тук, на това място, човек лесно може да повярва на тази легенда…

— Дори когато вали?

Тогава, в мига, в който седяха на тръстиковото канапе и пиеха чай с лед, той усети пронизващата болка в сърцето си. Спомни си онази нощ, в която отвори очи и спря поглед върху Ца. Току-що се бяха любили, дъждовните капки се стичаха по стъклата на широките капандури, притиснати едно в друго, телата им меко проблясваха.

— О, да — кимна Илайн. — Особено когато вали. Погледнете там — пръстът й се насочи към величествената дъга, извила се над планинските склонове. Цветовете й бяха толкова ярки, че просто заслепяваха. — Това означава, че слънцето е тук, дори когато вали…