Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Какво общо има всичко това със смъртта на баща ми?

— Не зная — призна Джонас. — Това е едно от нещата, които се надявам ти да откриеш…

— Съжалявам, чичо Сами — поклати глава Майкъл. — Но просто не ставам за такава работа.

Джонас прехапа устни, въздухът излетя между тях с тихо свистене.

— Добре, направи ми поне една услуга — въздъхна той.

— Стига да мога — сви рамене Майкъл.

— Помисли си хубаво за това, което ти казах. Помисли за своя дълг.

— Към родината? Нали именно той накара баща ми да се забърка в шпионските ви игри?

— Не — тръсна глава Джонас. — Имам предвид за дълга към баща ти. Според мен си длъжен да довършиш това, което започна той. И да откриеш убийците му.

— Това си е твое мнение — отсече Майкъл.

— Направи поне това, за което те помолих — въздъхна Джонас. — Приеми го като молба за лична услуга. После ела в службата да се видим. Утре, вдругиден, когато пожелаеш…

Майкъл се вгледа в лицето на възрастния човек. Изведнъж си го представи намацано с боя, безсилно отпуснато на тревата, след като го беше „застрелял“ със своята пушка играчка.

— Добре — кимна той.

Измина доста време, преди да осъзнае последиците от това на пръв поглед съвсем невинно обещание.

Кратко почукване на вратата извести за появата на Уде. Едрият мъж отмести стената от оризова хартия, почти докосна с чело пода в дълбок поклон, после се придвижи на колене до тънкото татами и застина на място.

Козо Шина беше човек от старата школа. За разлика от своите помощници, в къщата му нямаше нито една стая, обзаведена по западен маниер. Следователно нямаше и неофициални срещи. Всяко посещение в този дом беше строго официално, в съответствие с изискванията на вековните традиции. Тук човек оставаше с чувството, че кракът на европеец никога не е стъпвал на японска земя.

Погледна към Уде, от устата му се изтръгна тиха въздишка. Преди години младите с охота встъпваха в редовете на Якудза. Тогава имаше много бедни, много отхвърлени от обществото младежи, които мечтаеха за строгата дисциплина на могъщата организация. Като членове на престъпните кланове те получаваха възможност да спечелят пари и да възвърнат изгубеното си в борбата за мизерно съществувание самочувствие.

Днес обаче нещата не стояха така. Обществото отхвърляше единствено онези буйни и непросветени хлапаци, които не се поддаваха нито на дисциплина, нито на някакво обучение. Те нямаха чувство към традициите на миналото, слабо ги интересуваше честта, още по-слабо — „гири“, чувството за дълг, което лежеше в основата на могъщата организация. Да не говорим за дисциплина. Безсрамно превръщаха болката в преоценена стока, причиняваха я единствено за собствено удоволствие. Шина беше убеден, че именно те са истинските престъпници в страната му, а не Якудза. Защото членовете на Якудза продължаваха да живеят според изискванията на законите на честта, бяха спечелили всеобщо признание с честите си прояви на алтруизъм.

Докато тези хлапаци прекарваха живота си в наркотично опиянение, сред невъобразимата шумотевица на западната музика. Те бяха чисти анархисти, безкрайно чужди на живота, който водеше самият Шина. Те му искаха пари да поддържат пороците си, а не за да изградят свое семейство, своя истинска крепост в живота.

Естествено, той не се отказваше напълно от техните услуги, често му се налагаше да контактува с тях в процеса на работата. Беше финансирал няколко изключително задълбочени проучвания върху тази обществена прослойка и те му дадоха това, което искаше да знае — на практика голяма част от тези безделници можеха да вършат някаква работа. Разбира се, без да е задължително да знаят за какво става въпрос.

Шина искаше да бъде абсолютно сигурен в своите психологически портрети, преди да даде ход на последната част от своя план. Веднага видя изгодата от тези хора, бързо намери най-добрия начин да ги използва. Не изпитваше никакви угризения на съвестта по отношение на това ново поколение. Изпитваше към него единствено гняв. Гневът на велик пълководец по време на сражение. Гневът, който прогаря душата и му дава куража да хвърли войниците си в боя. Въпреки очакваната река от кръв, въпреки тежките загуби. Гневът на богоизбран.

Жаждата за бой пламтеше в гърдите на Шина с огромна, необяснима за обикновените хора сила. Но нали гладът, а не разумът, подпалва всяка война? Онези, които жадуват за война, обикновено оправдават своите действия по един и същ начин — винаги казват, че налагат нов ред, за да премахнат анархията. Като на практика правят нещо съвсем друго — просто заместват една действителност с друга. Всички те — избраниците на Бога и лудите, борците за свобода и тираните — са свързани с една обща характерна черта — жадуват да наложат на другите своята лична концепция за ред. И Козо Шина не беше изключение.