Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Одри свърши тайнственото послание на баща си и млъкна.

Масаши напрегнато размишляваше върху всяка дума.

— Вие виждали ли сте тази порцеланова чаша? — попита най-сетне той.

— Разбира се — кимна Одри. — Тя беше един от сувенирите, които татко донесе от Япония.

— Кога, скоро ли? — попита Масаши, като трудно прикриваше обзелото го вълнение.

— О, не. Донесе я преди много години. Малко след края на войната…

„Значи не е тя“, помисли Масаши.

— А това място, на което за малко не сте загинали? В Япония ли се намира то?

— Не, аз никога не съм идвала в Япония. Намира се в Щатите.

— Моля?

— В Америка.

— Защо то е толкова специално за него?

— Предполагам заради това, което каза… — Одри се замисли за момент и добави: — Много се страхуваше, че ние с Майкъл сме загинали. Снежната буря беше ужасна и…

В този момент вратата се отвори и в стаята влетя Каеру. Лицето му беше разкривено, дори беше забравил да почука.

— Какво има? — остро попита Масаши.

Резкият глас на оябуна накара Каеру да се осъзнае и да си спомни за добрите маниери. Главата му стори механичен поклон:

— Хиляди извинения, оябун, но навън донесоха едно пакетче за теб.

— Остави ме на мира! — раздразнено отвърна Масаши. — Не виждаш ли, че съм зает?

— Разбира се, оябун — поклони се отново Каеру. — Не бих си позволил да те безпокоя, но пакетчето е донесено от специален куриер, който отказва да приеме подписа на когото и да било от нас. Настоява лично ти да го получиш от ръцете му.

— Добре — изръмжа Масаши, извърна се към Одри и на лицето му се появи мазна усмивка: — Няма да се бавя, драга. Починете си малко, ще довършим разговора си, след като се върна…

— Какво стана с телефона? — спря го Одри. — Искам да говоря с майка си.

— Скоро и това ще стане — отвърна Масаши и стана на крака. — А засега ще оставя един човек отвън, за да не бъдете обезпокоявана от никого.

— Но… — Одри се опита да протестира, но двамата мъже вече бяха напуснали стаята. Очите й се насълзиха от унижение. Искаше да се махне от тук, да се прибере у дома, при майка си и Майкъл. „О, Майкъл, беззвучно промълвиха устните й. Какво ли е станало с теб?“

„Стига вече, заповяда си след малко тя. Престани с това самосъжаление и направи нещо!“ Отиде до вратата и натисна бравата. Нищо. Беше заключена. Беше странно. Масаши не бе споменал нищо за допълнителни, мерки за сигурност… Защо?

„Е, добре, започна да кръстосва помещението тя. Тук съм на сигурно място.“ Приближи се до прозорчето и дръпна транспаранта. Пред очите й се разкриха водите на пристанището и част от кея. Река, реши тя, тъй като насреща се виждаше оживеният бряг. Значи е била права — намира се в склад. Душата й се изпълни със задоволство.

Обърна гръб на прозореца и видя как бравата леко се завърта надолу. Странно, помисли си тя. Ако е Масаши, той би трябвало да разполага с ключ. Пристъпи напред и се втренчи в ключалката. Нещо се плъзна между нея и рамката на вратата, бравата изщрака и се отвори. В стаята нахълта някакъв непознат, зад гърба му се виждаше проснатото тяло на пазача, оставен от Масаши. „Пресвети Боже, откриха ме!“, помисли си с ужас Одри.

Понечи да побегне, но мъжът я сграбчи изотзад. Реши да вика, но ръката му притисна устата й. Гърлото й се сви от ужас.

Боецът от клана Таки, който беше претърсил външните постройки, се завърна в храма мокър и ядосан. По същия начин се чувстваше и другият. Двамата се спогледаха и миг по-късно решението беше взето — измъкнаха дългите си катани и тръгнаха напред, към вътрешността на храма, въпреки протестите на свещениците. Претърсваха методично и внимателно, не се съобразяваха, че се намират в свята обител. Но това бяха млади момчета, душите им бяха груби и необработени като гласпапир. Само допреди няколко месеца бяха надували своите мотоциклети с кутийка бира в ръка, облечени във вонящи кожени якета, излъскани от непрестанна употреба. Какво знаеха те за Шинто, за храмовете, за свещените горички на „ками“? Интересуваха ги единствено скоростта и мощността на моторите, алкохолът и наркотиците. Мразеха околните по простата причина, че не понасяха собствения си страх. Омразата ги правеше диви, арогантни и жестоки престъпници. Имаха нужда единствено от обект, върху който да я излеят. Това тяхно качество беше прозрял Масаши и умело го използваше. Затова и те безпрекословно му се подчиняваха, често без дори да разбират задачите, които им се поставяха.

Онзи със сипаничавото лице пристъпи към свещения шнур и забеляза завесата зад него. Даваше си сметка, че това са някакви символи, но не знаеше на какво, а и не изпитваше никакво любопитство. Замахна с катаната и преряза шнура, после внимателно пристъпи зад завесата.