Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Предупредителните звънчета не го спряха, той продължи да се запознава със съдържанието на документа Катей. Не искаше да пропусне нищо, все му се струваше, че ще открие липсващата брънка от веригата. И налудничавите перспективи на този документ ще се свържат с реалната действителност.

Стигна до последния параграф и изведнъж замръзна.

— Пресвети Боже!

— Какво има, Майкъл? — напрегнато прошепна Илайн.

Той започна да навива папируса.

— Документът Катей е нещо повече от програма за действие на Джибан — каза с внезапно одрезгавял глас той. — Той е и нещо като дневник, в който се вписват всички важни събития за организацията — очите му се заковаха в лицето й: — Тук е отбелязано, че Джибан е сключила таен договор с КГБ и ще получи от СССР един ядрен заряд със средна мощност.

— Това е лудост! — прошепна Илайн.

— Точно така — кимна Майкъл. — Козо Шина и останалите членове на Джибан наистина са луди!

— Пише ли там кога ще бъде осъществена доставката?

— Не — поклати глава Майкъл. — Но имам всички основания да считам, че бомбата е вече в ръцете им!

Настъпилото тежко мълчание беше нарушено от появата на свещеника.

— Хиляди извинения за нарушеното спокойствие — рече той и изпитателно огледа лицата на двамата. — Но в храма се появиха хора, които не прибегнаха до камбаните на входа — с това искаше да каже, че неканените посетители са опасни.

— Познавате ли ги? — попита Майкъл.

— Лицата им не ми говорят нищо — отвърна свещеникът, очевидно развълнуван. — Мога да ви кажа, че са четирима.

Майкъл прибра ръкописа в кутията и започна да я увива в бялата памучна кърпа.

— От Якудза ли са? — попита Илайн.

— Тук Якудза няма никаква власт — поклати глава свещеникът. — Моля ви да побързате, не искам насилие под покрива на този свят храм…

Майкъл взе кутията и се насочи към вратата. Илайн го последва. Тишината под огромния купол на храма беше безвъзвратно нарушена. Ехото улавяше грубите мъжки гласове и многократно ги усилваше.

— Моите братя ще се опитат да попречат на неканените гости — каза свещеникът. — Но по принцип ние не можем да откажем подслон на никого. Дори когато ни посещават хора с каменни сърца…

Поведе ги към основното помещение, прекосиха мястото, на което възлестите шнурове очертаваха владенията на свещения „ками“. Зад традиционните завеси от плат и раирана хартия имаше малък, добре прикрит параклис. Свещеникът влезе вътре, открехна вратата към улицата, после бързо я затвори. Успя да зърне фигурите на двама мъже, които тичаха под проливния дъжд.

— Този път е твърде опасен — промърмори той. — Елате!

Върна се обратно по пътя, по който беше дошъл. Гласовете в основния храм бяха станали по-високи, в тона им безпогрешно се долавяше раздразнението. Свещеникът спря и загрижено погледна натам. Пред него висяха свещените шнурове.

— Насам — подкани ги той и пристъпи зад ритуалната стена.

— Но това е домът на „ками“ — възрази Майкъл.

— Свято място, никой не би трябвало да нарушава неговото спокойствие.

Свещеникът се обърна да го погледне, очите му изведнъж станаха топли и човешки.

— Такъв е животът — промърмори той. — Скрийте се тук, а аз ще отида да помогна на моите братя.

Зад стената беше хладно и тъмно. Човек оставаше с чувството, че се намира в огромно пространство, по-обширно дори от самия храм. Което беше невъзможно, разбира се.

— Може би някой от нас трябва да се опита да стигне до колата — прошепна Илайн. — Твоята сабя е…

Майкъл сложи пръст на устните й, тежката тишина ги притисна в прегръдката си. Имаше странното чувство, че двамата са актьори, които чакат вдигането на завесата за важна премиера. Някакво особено електричество пронизваше вените му, но то едва ли имаше нещо общо със сценичната треска. Беше по-скоро свързано с присъствието на невидимата публика оттатък завесата, през плътната тъкан прескачаха ярки искри…

— Майкъл — прошепна в ухото му Илайн. — Нека ида аз!

Той поклати глава, но тя вече беше тръгнала. Посегна да улови ръката й, но тя отскочи и продължи да се отдалечава. Обзе го дълбоко чувство на самота. Или по-скоро чувството, че е останал без нея.

Защото не беше сам.

До него беше „ками“.

До него беше Цуйо.

Всъщност те бяха едно цяло…

„… Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай. Нека използва моята порцеланова чаша. Той винаги е обичал да пие в нея. Мисля за мястото, където вие двамата за малко не загинахте. Но уви, дори през пролетта там няма нито една чапла…“