Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Бог няма нищо общо с това — поклати глава Стик и набоде ново парченце риба. — Бог е една пагубна за честните хора концепция и нищо повече!

— Сега разбрах колко много си ми липсвал, приятелче — усмихна се Майкъл.

— Така вече е по-добре — доволно въздъхна Стик и бутна настрана празната чиния. — Казвай сега какво искаш да направя.

Майкъл бръкна в джоба си и извади тъмночервеното шнурче. Постави го на масата и попита:

— Познато ли ти е това?

Стик го взе в ръка и внимателно започна да го разглежда.

— Не е ли взето от храма? — тихо попита след известно време той. Не беше нужно да уточнява от кой храм. Двамата бяха учили при един и същ сенсей, знаеха за какво става въпрос.

— От там е — кимна Майкъл. — Баща ми го оставил на Мауи и поръчал да ми го предадат. По време на полета насам непрекъснато мислих. Вече съм сигурен, че шнурчето ще ме заведе при документа Катей…

— В храма?

— Точно така.

— Добре, да предположим, че си прав — замислено промълви Стик и се облегна назад. — Но какво ще правиш с Илайн Ямамото? Не знаеш каква е нейната роля в цялата история, не знаеш какво иска… Как мислиш да разбереш?

— Именно затова ми е нужна твоята помощ — отвърна Майкъл.

— Какво стана?

Лицето й беше мъртвешки бледо на трепкащата светлина, която идваше откъм доковете. Помисли, че никога в живота си не беше виждал такъв ужас, изписан върху човешко лице.

— Тори не е там — промълви Жожи. — Преместили са я другаде.

— Защо?

— Вероятно поради моето предишно проникване, поради смъртта на Дайзо, поради факта, че Масаши знае за моите намерения… Казва ли ти някой?

— Жожи-сан — промълви с пресъхнала уста Мичико. — Ние трябва да открием внучката ми!

— Но тя може да бъде навсякъде… Тя…

— Не, не! — разтърси дрехата му Мичико. — Не искам да говориш така! Разполагаме само с тази нощ, за да я открием! — хвана ръката му и рязко го дръпна: — Хайде! Махни този пистолет, не можем да си позволим да вдигаме шум… Вземи това… — в ръката на Жожи се озова дълъг и остър кинжал „танто“.

Мичико се обърна и закрачи по коридора. Слепотата изобщо не я притесняваше, отдавна се беше научила да използва останалите си сетива. На практика Жожи беше този, който се препъваше в тъмнината. Тялото му силно се блъсна в нейното, тъй като Мичико изведнъж се закова на място. Той усети нещо необичайно, протегна ръка и учудено прошепна:

— Катана ли държиш?

— Тихо! — изсъска предупредително тя. — Някой идва!

Жожи напрегна слух, но долови единствено далечното бучене на агрегата. После ноздрите му уловиха миризмата на топла храна, някой безгрижно си подсвиркваше. Миг по-късно видя фигурата на един боец — якудза, която пресече бледото кръгче светлина, хвърляно от малка крушка високо на тавана. В ръцете на боеца имаше поднос с храна, той се приближаваше към тях. Делеше ги тясната стълба, която водеше към улицата.

Жожи видя острието на катаната в ръцете на Мичико, блеснало за миг на бледата светлина. Боецът се закова на място.

— Името ти! — повелително заповяда Мичико.

Боецът покорно го съобщи.

— Къде държите момиченцето?

— Какво момиченце? — учудено попита боецът. — Не зная за никакво…

Острието се стрелна напред, от устата му се откъсна уплашен вик. Ризата се разцепи, кръв бликна от плитката рана на гърдите му.

— Заведи ни при нея! — просъска Мичико.

Човекът мълчаливо кимна с глава и ги поведе надолу по стълбите. Спуснаха се на нивото на складовата площ и продължиха надолу, по тясната стълба за подземията. Тук машинното боботене се чуваше много по-ясно, перилата леко потръпваха от вибрациите.

Скоро се озоваха на подземния етаж и поеха по тесен, неизползван от години коридор. Навсякъде имаше паяжини и прах, в краката им валяха полуизгнили сандъци. В дъното се виждаше една-единствена врата.

— Там е — посочи с ръка боецът. — Но няма да я измъкнете жива, а и вие самите ще бъдете убити!

В следващия миг Мичико стовари дръжката на катаната върху главата му, очите на боеца се изцъклиха. Жожи ловко подхвана таблата с храна, тялото безшумно се свлече на пода. Очите му се отправиха към Мичико.

— Защо се колебаеш, Жожи-сан? — тихо попита тя.

Жожи погледна към безжизненото тяло в краката си, после премести очи към вратата.

— Може би ще се окаже прав — тихо отвърна той. — Те сигурно ще я убият…

— Едва ли, стига да действаш правилно — тръсна глава Мичико. — Ще проникнем под предлог, че носим храната — наведе се и придърпа безжизненото тяло на боеца в тъмния ъгъл, после стисна катаната с две ръце и заповяда: — Хайде!