Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Ще ме чакаш тук — прошепна той и без да чака отговор, потегли нагоре. Монотонният тропот на дъжда по плоския бетонен покрив поглъщаше всички останали шумове. Това му позволи да преодолее последните пет стъпала почти тичешком.

Спря в тъмния коридор. Обърна се наляво, но не беше в състояние да види каквото и да било. Вдясно се процеждаше бледата улична светлина. Реши да се насочи натам.

В голямата стая пороят се чуваше далеч по-силно. Жожи бързо откри причината — прозорците в дъното бяха широко отворени, подът под тях представляваше малко езеро.

Жожи внимателно продължи напред. Видя вратата на стаята, зад която при предишното си посещение беше зърнал Тори. Насочи се към нея безкрайно предпазливо, използваше всяка сянка.

На три крачки от нея спря и се приготви. После напълни гърдите си с въздух, почука по дървото с дръжката на пистолета и дрезгаво извика:

— Отваряй! Масаши-сан иска да говори с момичето!

Вратата се отвори от тласъка и сърцето на Жожи се сви от лошо предчувствие. Пристъпи напред и се огледа.

Стаята беше празна.

— Хей, приятел, какво става? — Стик Харума подаде на Майкъл чаша уиски с лед. — Изглеждаш така, сякаш току-що се връщаш от среща с призрак!

— Майкъл? — протегна ръка Илайн. — Добре ли си?

Изправил се на прага на нишата, Майкъл лисна алкохола в гърлото си и тихо промълви:

— Чичо ми е мъртъв.

— Твоят чичо Сами? — вдигна вежди Стик Харума. — Моите съболезнования, приятел. Помня старата кримка, беше човек на място…

Илайн местеше поглед от единия към другия и правеше опити да не показва вълнението си.

— Да-а-а — проточи Стик Харума. — Няма вече хора като стария Джонас Самартин.

— От какво е починал, Майкъл? — попита Илайн.

— Сърдечен удар. Получил го е в кабинета си.

— Щрак и готово, а? — промърмори Стик Харума и отново напълни чашата на Майкъл. — Пийни си, Майк. Такъв е животът. Човек никога не знае кога ще се качи на самолета за вечността… — вдигна своята чаша, чукна се последователно с двамата и добави: — Да пием в памет на чичо Сами. Беше страхотен тип.

Майкъл механично отпи една глътка, не усети абсолютно никакъв вкус.

— Трябва да изляза за малко — промърмори той, без да се обръща към някого.

Илайн пристъпи крачка напред, но Стик я спря.

— Както искаш, приятел — рече той. — Понякога е хубаво да останеш сам…

В момента, в който вратата се затвори зад гърба на Майкъл, Стик се обърна към Илайн и каза на японски:

— Тръгвам след него, ще го държа под око. Ти остани тук. Зная, че е станало нещо сериозно, иначе Майкъл положително щеше да ми донесе подарък… Прав съм, нали?

Илайн кимна с глава. Според японските обичаи подаръци се поднасяха при далеч по-незначителни поводи от гостуването на стар приятел. Пропуск в подобен момент означаваше сериозно нарушение на етикета.

— Много сериозно — прошепна тя.

Той разсеяно кимна с глава и се насочи към изхода.

— Чакай тук!

Как можеш да откриеш някого в град, населен от десет милиона човешки същества, притиснати като сардели? Тротоарите бяха претъпкани с народ, по улиците имаше толкова много автомобили, че движението им изглеждаше замряло завинаги. Зимно време процъфтяваше бизнесът на шивашките ателиета, които пришиваха скъсаните копчета на връхните дрехи направо на тротоара. Лятно време човек не можеше да си пренесе дори закуската до някоя пейка в парка. Пакетчето му неизбежно се оказваше смачкано от пресата по тротоарите.

На всичкото отгоре Токио беше една метрополия, застроена напълно хаотично. Центърът, а и предградията, представляваха истински лабиринт от широки булеварди и тесни улички, преплетени по невъобразим начин. Сградите нямаха номера, дори кореняците прибягваха до услугите на полицията за адреси, които често се оказваха на няколко преки от родния им дом.

Пробивайки си път сред тълпата, Майкъл изпитваше дълбоко смайване от това стълпотворение на хора и механични средства за придвижване. Стик е прав, помисли си той. Наистина отдавна не съм идвал тук. Разбира се, помнеше невероятните задръствания на Токио, но спомените имаха способността да се деформират в съзнанието. Действителността наистина го обърка. Как е възможно толкова хора да се натъпчат в това ограничено пространство? Беше чувал за хотелите капсули любимо място за пренощуване на бизнесмените от провинцията, но никога не ги беше виждал. В тях стаите липсваха, заменени от нещо като капсула с размери два на един. Гостът пропълзяваше вътре и лягаше на тънкия футон. Обзавеждането се състоеше от малка лампичка и радиочасовник. За японците подобен начин на нощуване беше съвсем в реда на нещата. За разлика от американците, които положително биха изпаднали в истерична криза. Пренаселеността беше нещо съвсем нормално за тази страна, хората свикваха с нея още от най-ранното си детство.