Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— След като Джонас е успял да открие конкретни доказателства, ти също ще успееш — отвърна Майкъл. — Предполагам, че няма да оставиш нещата така нали?

— Не съм сигурен дали има смисъл да продължавам — отвърна Хадли. — Поне по този път… Шпионинът е успял да ликвидира цялата информация за агентурната ни мрежа на съветска територия, включително информаторите и замразените агенти. Възстановяването на тази информация е от жизненоважно значение за нас. По всичко личи, че този човек вече е избягал с това, което е докопал тук… Най-вероятно вече се намира отвъд Желязната завеса.

— И това слага точка, така ли? — с недоверие попита Майкъл.

— А какво да направя, синко? — въздъхна генерал Хадли. — Да им обявя война? Понякога човек трябва просто да преглътне загубата, да извлече поука от грешките си и да продължава напред… — отново прочисти гърлото си и добави: — Единственият светъл лъч в тази бъркотия е надеждата, че ти ще съумееш да откриеш документа Катей. Моля те, Майк, донеси ми го! Просто нямам думи да ти обясня какво значение има това за всички нас! По всяка вероятност този документ ще се окаже единственото ни спасение.

Доковете Такашиба. Ослепителни прожектори осветяваха мътната водна повърхност, милиони мушички ги атакуваха в самоубийствен порив. Светлината подскачаше по малките вълни, водата ту проблясваше, ту се превръщаше в непрогледно черна подвижна грамада.

Над пристаните имаше леки изпарения, бетонът мазно блестеше. И тук, както в центъра на града, оживлението не стихваше. Околните улици бяха задръстени от камиони с тежки ремаркета — Токио беше известен със строгата забрана за движение на товарни коли през деня. Бодната площ на пристанището беше претъпкана с тежки танкери и товарни кораби, всички ярко осветени и кипящи от живот. Екипажите разтоварваха суров петрол за рафинериите, стоки на едро за многобройните складове, които щяха да бъдат на пазара още с раждането на новия ден.

Не беше трудно да заблудят пазачите, оставени от Масаши. Мичико повика домашните си помощници в банята, накара една от тях да облече нейните дрехи и я изпрати в спалнята си. Придържаше я другото момиче.

— Няма да си показвате носа навън — предупреди ги тя. Пазачите на Масаши никога не влизаха в нейната част от къщата, задоволяваха се да я наблюдават отвън. — Легни си и ме чакай да се върна — добави тя към преоблеченото момиче. „Това трябва да стане преди часа за закуска“, предупреди Жожи тя. Тогава пазачите изпращаха някоя от прислужниците да я събуди.

Заваля като из ведро в момента, в който Жожи и Мичико слязоха от колата. Той вдигна яката на шлифера си, хвана я под ръка и бързо закрачи по тротоара. Остави Мичико да го чака в колата повече от четвърт час, искаше да провери подробно обстановката в района. Накрая прекъсна самотната си разходка и се върна да я вземе, усетил нарастващото й нетърпение.

Улицата беше пуста. По платното профучаха няколко тежки камиона. Никой не спря, никой дори не намали ход. Жожи насочи вниманието си към сградата, в която неотдавна двамата с Шозо бяха водили битка с Дайзо. Всичко изглеждаше нормално.

Пристъпи към вратата и внимателно я отвори. Влезе пръв, после придърпа Мичико след себе си. В ръката му се появи пистолет.

Въздухът пак миришеше на риба и машинно масло, наоколо цареше мрак.

— Чуваш ли нещо? — попита шепнешком той. Знаеше, че за сметка на зрението останалите й сетива бяха далеч по-чувствителни от тези на обикновените хора. Тя мълчаливо поклати глава.

Очите му свикнаха с тъмнината, сред нея бавно се очертаха миниатюрната входна площадка и голите стени на огромния склад. Дъждът барабанеше по вратата като досаден пияница.

Вратата леко проскърца при отварянето и това беше всичко. Тишината се нарушаваше от далечно бръмчене, вероятно на генератор в долните помещения. Започнаха спускането си бавно и внимателно. Придържаха се към вътрешната страна на стълбите, често спираха и се ослушваха. Далечното бръмчене постепенно изчезна, в склада се възцари тежка тишина.

Стигнаха разклонението. Насреща им се издигаха стъпалата, които водеха към полуетажа с канцелариите. Горе беше малко по-светло, очевидно от някой прозорец, през който проникваше бледата светлина на уличните лампи. Вдясно беше голямата празна стая, през която се беше измъкнал Шозо, засипвайки враговете с куршуми от рязаната си пушка. Верният Шозо, усмихна се в мрака Жожи. После се извърна към Мичико и долепи устни до ухото й: