Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Жожи изпъчи гърди и напълни дробовете си с въздух.

— Не забравяй, че трябва да ги накараме да говорят! — предупреди го Мичико.

Той почука на вратата и приглушено извика:

— Вечерята!

Вратата се открехна, зад нея надникна едно лице, дулото на едрокалибрен револвер се насочи в гърдите на Жожи.

— Кой си ти? — подозрително попита онзи.

Жожи веднага го позна — беше един от онези, които охраняваха Тори. Отвори уста и каза първото име, което му дойде наум.

— Не те познавам — предпазливо отвърна боецът.

— И аз тебе — усмихна се Жожи — Просто изпълнявам поръчката…

— Значи си добро момче, а? — ухили се онзи и отвори широко вратата.

Жожи пристъпи прага, в същия момент зад него се стрелна фигурата на Мичико с вдигната над главата катана.

— Но какво…

Смайването едва започна да се изписва върху лицето на боеца, когато острието потъна дълбоко в тялото му.

Жожи захвърли подноса, приведе се към пода и дългия кинжал излетя от ръката му. Острието свирна във въздуха и се заби до дръжката в гърдите на втория якудза, който вече беше започнал да се надига от мястото си.

Тори се събуди от шума и крехкото и телце се надигна от парцаливия футон в ъгъла.

— Бабо! — извика тя и разтърка очи. — Сънувам ли?

Мичико се втурна напред, препъна се в тялото на убития на входа, миг по-късно детето беше в прегръдките й.

— Не сънуваш, мъничката ми! — прошепна тя. — Наистина съм тук! — от мъртвите и очи капеха горещи сълзи.

— Знаех, че ще дойдеш, бабо — притисна се в нея Тори. — Защо плачеш?

Мичико се извърна към Жожи и прошепна.

— Не й позволявай да гледа!

Имаше предвид окървавените трупове на пазачите.

— Тези хора спят ли? — попита Тори.

— Да, миличка. Умориха се да те пазят и заспаха… — Мичико почти се задави от лъжата, но топлото телце в обятията й я накара да се почувства като новородена. „Животът отново има смисъл“, каза си тя. После отправи една гореща благодарствена молитва към Мегами Кицуне — богинята — лисица. Беше дълбоко убедена, че именно тя е запазила живота на скъпата й внучка.

Уверил се, че и двамата пазачи са мъртви, Жожи се наведе и издърпа дългия нож. Избърса острието му в дрехите на убития и тръгна да излиза от тясната стаичка.

— Как си, мъничката ми? — попита Мичико. Облекчението й беше огромно, главата й се завъртя. Изведнъж й се наложи здраво да се облегне на ръката на Жожи.

— Мъчно ми беше за теб, бабо — отвърна Тори и зарови лице в гъстите коси на Мичико. — Липсваше ми тази приятна миризма…

Прашният коридор беше пуст, боботенето на невидимия агрегат — оглушително.

— И мама ли е тук? — попита Тори, устата й се разтегна в прозявка. Всеки момент щеше да заспи.

— Скоро ще я видиш — отвърна Мичико. — Съвсем скоро, мое смело дете!

Лилиан остана дълго на мястото, очите й не виждаха нищо. Раздвижи се едва когато ароматът на запарения чай достигна до ноздрите й. Доближи чашата до устните си и отпи една глътка.

Когато се събуди, видя жълто-кафява пеперуда, потрепваща на листата на папратите. Краченцата й леко се докосваха до зеленината, после крилата се размахваха и пеперудата продължаваше своя път. По листата на лозата оттатък прозореца съсредоточено пълзеше малка гъсеница.

Колко различни са тези същества, помисли Лилиан. Но само след една седмица те ще бъдат еднакви като близнаци, над папратите ще пърхат две жълто-кафяви пеперуди.

Две коренно различни същества, които в крайна сметка се оказват еднакви. Като мен. Вчера бях гъсеница, в това състояние прекарах десетилетия. А днес съм пеперуда. Преживях пълна метаморфоза, освободих се от оковите на предишния си живот, получих своето удовлетворение.

Видя го в момента, в които влезе в ресторанта. Висок и строен мъж с посивяла коса и проницателни сиви очи. Тя беше облякла своя костюм от „Диор“, чувстваше се лека и свободна. Страхотно свободна.

Той беше облечен в сив костюм на тъмносини райета същия, който му беше избрала Лилиан. Стоеше му отлично. (Преди години се обличаше единствено в старомодни вълнени костюми с широки ревери.)

Видя го веднага, защото знаеше къде да го търси — на ъгловата маса вдясно от вратата. (Често се шегуваше с този негов навик — той винаги сядаше там, независимо от ресторанта, в който се намират. Доста по-късно й обясни, че това е част от подготовката му, и тя изпита истинско възхищение от този факт.)

Главният келнер я отведе до масата му, той стана и я целуна по бузата. После й поръча джин с тоник, самият той пиеше кампари със сода. Вече беше успял да възприеме парижката традиция да поема леки питиета с храната си.