Джей Бонансинга - Хрътка

Шарлот се вгледа в отпуснатото му, безизразно лице. По брадичката му се точеше слюнка и тя я избърса с бинта си. После мъчително преглътна, спомнила си, че има една последна възможност да го събуди.

Но все още не бе готова за това.

Все още.

Два дни по-късно я изписаха.

Тя взе такси до най-близкия търговски център и си купи нова пола и лека блуза — в по-ниските райони беше горещо и Шарлот искаше да се чувства спокойно с бинтовете си. После с друго такси отиде във Федералния съд в центъра на Боулдър. С едната си ръка държеше патерицата, в другата носеше малко найлоново пликче. Вътре имаше едно-единствено нещо.

Към четири следобед слезе на подземния етаж — огромен лабиринт от коридори, офиси и няколко килии. В приемната усмихнато я посрещнаха шериф Джей Флин и двама старши агенти от местното бюро на ФБР. Заместник-шериф Клод Темпълтън също бе там и й направи билков чай, докато Шарлот приказваше с Флин и отговаряше на въпросите на агентите.

После й позволиха да направи онова, което й беше обещал шерифът.

Да остане за пет минути насаме с Натали Фортунато.

Злобната дребна блондинка вече трети ден „гостуваше“ в една от килиите на най-долния етаж. Денем я подлагаха на постоянни разпити, нощем я връщаха в женския затвор. Нейният адвокат засипваше съда с жалби за неоснователно задържане, но беше само въпрос на време щатската и федералната прокуратура да й предявят дълъг списък от обвинения. Този път имаха свидетел. И в момента този свидетел отиваше при нея.

— Какво искаш пък ти, за бога? — изсумтя от ъгъла на килията Натали и вдигна поглед от кръстословицата, която решаваше. Седеше на сгъваем стол до малка масичка. Беше с рокля с леопардов десен и очила. От устата й висеше цигара, по филтъра на която имаше следи от аленото й червило.

— Добър ден, Натали — каза Шарлот и пристъпи към желязната мрежа. На височината на кръста в нея имаше малко, метално чекмедже, предназначено за предаване на документи. Тя го погледна, после отново вдигна очи към затворничката. — Как се отнасят с теб?

— Не се оплаквам — отвърна Натали. Гласът й звучеше странно колебливо, като че ли не можеше да реши как да се справи с това положение.

— Имам нещо за теб.

— Какво?

— Подарък. — Шарлот бръкна в пликчето. — Надявам се, че ще се държиш твърдо.

Натали нервно погледна към коридора.

— Какво правиш, Викърс? Пазачите са на две крачки оттук.

— Няма от какво да се боиш, Натали. — Тя разви марления тампон, отвори чекмеджето и пусна вътре отрязания пръст, после натисна металната плоскост, така че чекмеджето се отвори от другата страна на мрежата.

Сепната от звука, Натали леко подскочи. После остави кръстословицата, свали си очилата и се изправи. На лицето й се изписаха страх, объркване — и може би малко любопитство.

Жената се приближи до чекмеджето, бръкна вътре и извади показалеца.

Шарлот стисна клепачи и отвори веригата.

Натали се вцепени като ударена от електрически ток с високо напрежение, конвулсивно затрепери и подбели очи. Не можеше да пусне почернелия показалец, защото екстрасензорната енергия, която се излъчваше от него, не й позволяваше да помръдне. Шарлот се съсредоточи върху призрачния си пръст и върху цялата болка, която бе преживяла, върху цялата ярост, върху всички опустошени тела в техните плитки гробове, върху цялата жестокост, сполетяла невинни хора в името на алчност, арогантност, страх и зло. Устата на Натали зейна, алените й устни се сгърчиха, сякаш беше получила епилептичен припадък, по брадичката й потече слюнка и тя мъчително застена.

После Шарлот се обърна и се отдалечи, оставила в килията цялата си болка и гняв.

Зад нея по пустите коридори отекна писък.

Тя стоеше до леглото му и се взираше в безизразното му восъчнобяло лице.

От случилото се в Гранд Лейк бе изтекла една седмица и Шарлот вече ходеше почти нормално със специална протезна лява обувка. Ръцете й също заздравяваха. Конците се бяха стопили и рано сутринта й бяха свалили бинтовете. Сега стоеше в стаята на Джуниър, облечена в новата си жълта рокля. Погледна дланите си. Струваха й се чужди, с бледорозова кожа като коремче на сьомга, сърбяха я и изглеждаха недовършени, дори абсурдни, като гребен със строшени зъби.

Но беше жива и оцелелите й пръсти й вършеха чудесна работа, слава богу.

Само да имаше смелост за последен опит да събуди Джуниър.

Шарлот седна до леглото, внезапно осъзнала, че не е докосвала Джуни, откакто се бяха разделили на онази самотна междущатска магистрала в Небраска. Ала сега перспективата да доближи осакатената си плът до него бе почти непоносима. Ами ако не успееше? Ами ако се провалеше?