Джей Бонансинга - Хрътка

— Виж! — внезапно изписка малкият Дарил. — Татко! Това е шерифът! Шериф Флин!

Очите на Шарлот се напълниха със сълзи, сълзи, които мигновено замръзнаха.

От дърветата на тридесетина метра от тях излезе едър мъж в канадка и с мощен фенер в ръка. Шериф Джей Флин крачеше с решителната походка на стар каубой и носеше под мишница дълга пушка. От двете му страни вървяха още двама мъже. Онзи отляво беше по-млад, също в униформа, навярно заместник-шериф. Другият изглеждаше на средна възраст, висок и слаб, със зелено яке на федерален маршал.

— Маршал Винсънт! — издигна се над воя на вятъра гласът на Пол. — Аз съм Пол! Пол Стафорд!

— Боже господи! — възкликна шериф Флин, когато освети с фенера си Пол, момчето и Шарлот. Светлината заслепи Шарлот и тя примижа, после заслони очите си с длани.

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждаме! — извика заместник-шерифът.

Все още на колене, Шарлот вдигна ръце. Пол и Дарил я последваха. Мъжете предпазливо се приближиха. Шерифът държеше фенерчето до цевта на пушката си и замислено ги наблюдаваше.

— Проклет да съм — накрая измърмори той.

Маршалът пристъпи напред.

— Добре ли сте всички?

— Освен че сме измръзнали, всички сме живи — без да сваля ръце, отвърна Пол. — Нали, Дарил?

Момчето кимна.

— Да, татко, живи сме.

Последва странно мълчание, като че ли никой не знаеше какво да прави.

Вятърът виеше сред клоните на дърветата.

— Можете да си свалите ръцете — каза маршал Винсънт, който продължаваше да клати глава, сякаш не вярваше на очите си. После прибра пистолета в кобура си, извади от джоба си цигари и се усмихна.

— Дай жилетката си на момчето, Клод — рече шериф Флин и подпря пушката си на един висок камък.

Заместникът му се подчини и Дарил бързо облече жилетката.

Шерифът се обърна към Шарлот и й подаде ръка.

— Госпожо… Можете ли да се изправите?

Тя успя да стане. Виеше й се свят, ушите й пищяха. Флин я наметна с канадката си.

— Благодаря ви — каза Шарлот. — Как ни открихте, за бога?

— Попитайте Клод.

Заместникът му сви рамене.

— Израснал съм из тия планини. След като не открихме трупове нито в къщата, нито на Пума Хил, реших, че трябва да сте минали дерето.

Маршал Винсънт се опитваше да запали цигарата си във виелицата. Накрая успя и с наслада дръпна.

— Честно казано, Пол, ти здравата оплеска нещата. В момента, в който жена ти се появи в Дъранго, разбрахме, че тук ще се случи нещо страшно. После момчето изчезна посред нощ и положението стана още по-лошо.

Пол го погледна.

— Санди и Тими добре ли са?

Маршалът кимна.

— Да, чакат ви в новия неутрален обект.

Последва ново мълчание, този път нарушено от Шарлот.

— За всичко съм виновна аз. — Слепоочията й пулсираха, ужасно й се виеше свят. Трябваше да влезе на топло, иначе щеше да припадне или дори да умре от измръзване. — За всичко — повтори тя. — За всичко съм виновна аз.

— После ще говорим за това — каза Флин.

— Шерифът е прав — рече Винсънт, дръпна за последен път от цигарата, хвърли фаса в снега и го стъпка. — Не ми се ще да прекъсвам купона, но трябва да тръгваме. Заминаваме на запад. Госпожице, вие можете да се върнете на изток с шерифа.

Пол и Дарил отидоха при маршала, после спряха и погледнаха назад към Шарлот.

Тя чувстваше, че всеки момент ще припадне. Ръцете и краката й пареха. Но оставаше да свърши още нещо. Шарлот се усмихна на Пол.

— Съжалявам за всичко това — каза тя.

Той кимна и отвърна на усмивката й.

— Не знам дали да ти благодаря, или… — Пол сви рамене.

— Няма нужда да ми благодариш. — Коленете й трепереха. Шарлот погледна момчето. — Успех, миличък. И известно време не се занимавай с бейзболни картички.

Дарил кимна.

— Да, госпожо.

— Време е да се мятаме на конете, момчета — каза Винсънт.

Шарлот отново се обърна към Пол и бръкна в джоба на якето си.

— Преди да тръгнеш, Пол, трябва да ти върна нещо. — Тя извади монетата и я протегна към него. Среброто мътно проблесна под лъча на фенера.

Той свъси вежди.

— Какво е това, по дяволите?

— Твоят талисман — отвърна Шарлот и направи няколко крачки към него. Чувстваше се като пияна, ушите й пищяха, по гърба й се редуваха горещи и ледени тръпки. Зрението й започваше да се замъглява.

Пол взе монетата и от докосването на пръстите му по екрана в главата й пробягаха искри на неопределена емоция. Шарлот се олюля за миг.

— Пази я, Пол — каза тя и го целуна по бузата.

— Да вървим — повтори маршалът и постави длан на рамото на Дарил.