Джей Бонансинга: Хрътка

Дължа специална благодарност на Джан Бонансинга, Джо Питман, Дженифър Робинсън, Боб Мекой, Питър Милър, Бен Адамс, Норм Кели, Дейв Джонсън, полицай Джон Бъкли, д-р Робърт Дидоменико, д-р Хари Джаф, Джули Стюарт, Дейвид Куин, Харлан Елисън, Ед Горман, Майкъл Стийн, Джим Уилсън, Брус Клорифин, Морт Касъл, Дон Вандерслуис и Брус Инграм.

Вдъхновение и ценна информация получих от трудовете на Дороти Алисън и Дейвид Морхауз, както и на Харлан Елисън, особено от неговия шедьовър „Мефисто в Оникс“, без който нямаше да създам този роман.

— Донесох нещо — каза жената с мишето лице и затършува в чантата си. — Не знам дали ще можете да го използвате… но Поли не се разделяше с него… талисман… нали разбирате.

И извади монетата и я остави на масата.

Металът имаше цвят на стар калай, покрит с патина от годините. Излъчваше мътен блясък. И тежест. Като че ли беше излъскан от безброй алчни пръсти. Стар сребърен долар.

Ясновидката го погледна внимателно, но не понечи да го вземе.

— Много добре, мила — каза тя, — но първо трябва да ми разкажете малко повече за себе си и приятеля си. Как се случи всичко.

Последва мълчание. Жената дълбоко си пое дъх и замислено се загледа през прозореца.

Шарлот Викърс, най-известната ясновидка в областта, седеше срещу нея и търпеливо чакаше. Тя бе приятна жена, малко под четиридесетгодишна, с прасковена кожа, гарвановочерна коса и светлосини, чувствено искрящи очи. Още беше по копринен халат и пантофи и пиеше първата си утринна чаша „Ърл Грей“. Имаше физиката на майка си, която повечето мъже биха описали като „приятно пълна“, а по думите на баща й била копие на Джейн Ръсел 1 1 Ърнестин Джейн Джералдин Ръсел (р. 1921) — американска актриса. — Б.пр. . Но за съжаление някогашното прелестно пълничко момиче бе останало в годините на разцвета на хулата и сега Шарлот трябваше да прави малки чудеса с помощта на руж и сенки. Дори беше започнала да лепи на хладилника си картинки на дебели жени и едри селскостопански животни.

Дребната жена я бе събудила само преди минути и Шарлот все още не се беше разсънила. Гостенката се представи като Натали Фортунато. Прочела за способностите й във вестника и решила да се обърне към нея. Искала да открие изчезналия си приятел и това било последната й надежда.

Шарлот официално се бе оттеглила от издирването на изчезнали хора, но се смили над нещастието на жената и я покани да влезе. Сега двете седяха на голямата дъбова маса в трапезарията и пиеха чай от сребърни чаши. В стаята тихо тиктакаше часовник на Сет Томас 2 2 Сет Томас (1785–1859) — американски дизайнер и производител на часовници. — Б.пр. .

— Казва се Пол — започна жената. — Ходихме три години преди да… нали разбирате…

— Преди да изчезне ли? — като духаше чая си, попита Шарлот.

Натали кимна.

— Случи се толкова неочаквано… Всичко вървеше толкова добре, нали разбирате… Все още не мога да повярвам.

— Преди колко време изчезна приятелят ви, мила?

— Преди единайсет месеца, седем дни и четиринайсет часа.

— Разбирам. — Шарлот се опита да не се поддава на състраданието. В тази жена имаше нещо, което я смущаваше. Нещо познато. — Бихте ли ми описали обстоятелствата?

— Трябваше да го взема от службата му — горчиво отвърна Натали, загледана в сервиза за чай така, като че ли е кошче, пълно с мъртви котенца. — Той беше счетоводител, нали разбирате, но не беше досаден, беше забавен, нали разбирате, и този ден щяхме да ходим на пикник на плажа. — Тя замълча за миг и избърса ъгълчето на окото си с опакото на дланта си.

Шарлот внимателно я наблюдаваше. Посетителката й бе висока около метър и петдесет, със загорели жилести ръце и бадемови очи, които се стрелкаха насам-натам, сякаш задвижвани с електрически ток. Приличаше на болна от анорексия чихуахуа 3 3 Мексиканска порода дребни кучета. — Б.пр. . На възраст между тридесет и пет и четиридесет години, тя имаше сребристоруса коса, прихваната назад в стегнат кок — така, че се виждаха черните й корени — и носеше от онези преоценени модерни дрехи, които просто късаха сърцето на Шарлот. Дънкова пола с апликации на слънчогледи, дънково горнище и елек от изкуствена кожа.

— Но когато отидох в службата му — продължи тя, — вратата беше отворена, кафемашината работеше и Поли го нямаше. Просто… го нямаше.