Джей Бонансинга - Хрътка

Монетата лежеше на масата като мътно сребристо петно.

— Моля ви, госпожице Викърс, умолявам ви — тихо каза Натали.

Шарлот не откъсваше очи от монетата.

— Моля ви.

Тя взе долара, стисна го в юмрук и отвори веригата…

(… на хиляди километри…)

… леко потръпна, пое си дъх и се прокашля. Понякога се случваше: спонтанно освобождаване на енергия от предмет, преди да е напълно готова. Като статично електричество, пращящо в мозъка й. Тази монета бе заредена до крайност.

Шарлот погледна тъмния сребърен долар в ръката си.

Той почти вибрираше.

— Госпожице Викърс? Добре ли сте? Усещате ли нещо? — Натали втренчено я наблюдаваше.

— Добре съм, мила — успя да отвърне Шарлот, после тихо прибави: — Но мисля, че открихме нещо.

Отне й по-малко от час, за да получи обща представа за местонахождението на мъжа.

Усещането напомняше на бързо близане на сладолед или светкавично изпиване на млечен шейк: мигновено парене в носа, толкова остро, че кара очите да сълзят. Шарлот изпитваше тази болка, докато седеше в дневната си, все още по халат, стиснала сребърния долар. Сърцето й туптеше учестено, очите й бяха затворени…

(… силна светлина… силна синя светлина… сред дърветата… в небето… през боровите клони… като светлосини парченца счупено стъкло…)

Шарлот потръпна, отново дълбоко си пое дъх и отметна назад залепналия на потното й чело тъмен кичур. Денят щеше да е горещ — навярно дори рекордно горещ за юни в Чикаго — и тя полагаше всички усилия да се съсредоточи върху отворената верига между дланта си и монетата. Натали Фортунато седеше срещу нея, гризеше ноктите си и нервно я гледаше.

Шарлот пак затвори клепачи и остави далечните чувства да потекат по невидимата й верига…

… и Натали видя, че очите й се движат под клепачите…

… докато електрическият ток разтърсваше мозъчната кора на Шарлот…

(вървя по пътека зад бунгалото в мрачна, гъста гора, поглъщаща слънчевите лъчи, някъде отляво чувам постоянно клокочене, зървам проблясък на поток сред сини смърчове и трепетлики, краката ми стъпват по борови иглички и листа, меки като килим, въздухът ухае на смола. Ароматът на дивите цветя е толкова упойващ… Ухание на ново начало… да, точно така… ново начало! …)

Този път усещането бе удивително силно, повече от всеки друг случай на изчезнал човек, по който бе работила. Боровите иглички бодяха босите й пети, сякаш килимът под масата за миг се беше преобразил. Планинският въздух бе толкова чист и свеж, че като че ли пареше дробовете й. Или се дължеше на височината?

Посетителката й я гледаше като хипнотизирана. От време на време Шарлот си мърмореше нещо тихо и нечленоразделно. Натали беше толкова напрегната, че ясновидката започваше да се безпокои да не получи нервен пристъп. Особено когато научеше точно какво казва за приятеля й сребърната монета.

Ала преди да каже нещо, Шарлот искаше да е сигурна.

Тя стисна долара за последен път, затвори очи и отвори веригата…

… включи се в мозъка на изчезналия…

(… надничам между листата на храстите и виждам елен. Едър самец с големи огнени очи. Сърцето ми се разтуптява. Толкова е красив и ненадейно си мисля, че идването ми тук е правилно. Вече е минало, всичко свърши, защото имам жена, която ме обича, и две момчета. Те ми помогнаха да се реша и мъките в Чикаго свършиха, вече не изпитвам угризения за постъпката си, защото сега имам нов живот…)

Прониза я остра болка от прекъсването на веригата.

Натали се размърда.

— Какво става? Какво става?

— Понякога е доста болезнено — задъхано промълви Шарлот.

— Открихте ли нещо? Каквото и да е?

— Не съм сигурна.

— Нали казахте, че сме открили нещо? И че трябвало да се съсредоточите за няколко минути. Мина много време… вече четирийсет и пет минути.

— Успокойте се, мила — рече Шарлот, като се опитваше да не обръща внимание на главоболието, което разцепваше черепа й на две. Беше достигнала критичната точка и имаше нужда от аспирин и студена кърпа на челото, имаше нужда да се поразходи. Но това трябваше да почака, защото вече знаеше всичко за изчезналия. Знаеше, че е на около хиляда и петстотин километра западно от Чикаго, навярно в Колорадо. Още не бе сигурна в точното му местонахождение, ала подробностите навярно нямаха значение. Мъжът на име Пол Латъмор беше женен, може би имаше две доведени деца, и се чувстваше отлично далеч от Чикаго. Всъщност Шарлот разбираше, че е изчезнал по собствена воля.