Джей Бонансинга - Хрътка

Огромен кадилак?

(… щрак-щрак!…)

(… зареждане на пушка помпа…)

Шарлот силно затръшна вратата и се опря с гръб на нея с разтуптяно сърце и пресъхнала уста. Откритието избухна като фойерверк в главата й. Ушите й запищяха. Пригади й се.

Най-после си спомни къде е виждала Натали Фортуната.

„Огромен кадилак.“

Кубът на Рубик се подреди в главата й.

Беше по-лошо, отколкото можеше да си представи.

Пол Латъмор чу шума някъде в малките часове на нощта и преди да разбере какво става, седна на леглото, покрит с лепкава пот. Сърцето му яростно се блъскаше в гърдите му. Слаб, луничав мъж с гъста пясъчноруса коса, той изглеждаше много по-млад, отколкото предполагаха неговите четиридесет и пет години. Както обикновено, спеше по долнище на анцуг и тениска. Той запремигва и преглътна киселия вкус на страх, докато очите му се приспособяваха към тъмнината. Малката спалня изглеждаше точно такава, каквато и преди да си легне — евтиният шкаф в ъгъла, пълзящото растение, висящо до прозореца и хвърлящо сенки на отсрещната стена. Санди лежеше до него, милата Санди, все още излъчваща мирис на секс. Гърбът й леко се издигаше и спускаше под завивката и Пол мислено благодари на Господ, че не я е събудил.

Защото Пол Латъмор започваше да свиква да се буди нощем, облян в ледена пот.

Някъде от долния етаж продължаваше да се чува дращене, едва доловимо и ритмично като търкане на ледена шушулка в стъкло. Кожата по ръцете и краката му настръхна. Докато дремеше в люлката през деня, се бе чувствал толкова спокоен в малкия си планински рай, а после внезапно усети вцепеняваща болка в главата и си помисли, че има тумор, помисли си, че е получил удар, старият страх отново се завърна и сега в ума му запъплиха всевъзможни образи — диамантен резец, плъзгащ се по стъклената врата в кухнята, стоманен инструмент, разбиващ ключалката на входната врата — и се чудеше дали това е неканеният гост, за когото се подготвяше през цялата последна година. Дали беше оная дъртофелница с черната качулка и косата, старата Госпожа Смърт, дошла да прибере децата му… децата… децата! Обзе го нов пристъп на паника. Децата спяха в отсрещната стая и не подозираха, че някой долу се опитва да влезе в къщата.

Пол отиде бос до гардероба, в който пазеше тридесет и осем калибровия си револвер „Торъс“. Скрит в пластмасова кутия за документи, револверът беше едно от оръжията, неофициално препоръчани му от федералния маршал като най-подходящи за домашна защита. Лек, лесен за зареждане и със съвсем елементарно устройство — а Пол Латъмор се нуждаеше от възможно най-простото оръжие. В края на краищата, той не бе гангстер, а обикновен счетоводител. Пол се повдигна на пръсти, извади револвера и бързо отвори барабана. Имаше пет патрона — тридесет и осем калиброви „Уинчестър“ с кухи върхове, също препоръчани му от федерален маршал Винсънт. Шестото гнездо беше празно от съображения за сигурност. Той затвори барабана.

Звукът изкънтя в тишината и въздухът се пръсна като строшено стъкло.

— Пол?…

Гласът на Санди се разнесе зад него, шепот, изпълнен със сънена паника. Пол се обърна и погледна жена си. Беше седнала, облегната на таблата.

— Спокойно, миличка… — прошепна той.

— Пол?…

— Сигурно няма нищо…

— О, господи! — промълви Санди и притисна длан към устата си. Очите й се разшириха от ужас.

— Няма нищо… остани тук…

— Пол, децата…

— Остани тук, Санди.

— Ами уговорката? Уговорката, Пол — трябва да изпълним…

— Всичко ще бъде наред — каза той и се запъти към вратата. Дращенето продължаваше. Пол постави ръка на бравата, безшумно я натисна, после погледна назад към жена си. — Заключи и стой до телефона. Ако чуеш нещо подозрително, каквото и да е, набери номера на Центъра. Оттам веднага ще пратят някого.

Той излезе в коридора и чу изщракването на ключалката зад себе си. Отиде при стаята на момчетата, внимателно отвори вратата, превъртя резето на секретната брава и я затвори. Заключено. Образът на двамата малчугани, изтегнати в креватчетата — шестгодишният Тими в пижамка на тасманийски дяволи и деветгодишният Дарил по тениска — за миг остана пред очите му в мрака. Защо ги бе изложил на такава опасност? Този въпрос отдавна го измъчваше и отговорът винаги беше еднакъв: от алчност, самолюбие и главно от страх.

(Някакъв глас в главата му крещеше: „Защо избра толкова уединена къща, по дяволите? Какво им е хубавото на трите акра гора на две хиляди и петстотин метра над морското равнище, където вятърът даже през лятото ти смразява топките? Трябваше ти просто някой съсед, който да ти помогне в беда!“)