Джей Бонансинга - Хрътка

— Какво според вас се е случило? — попита Шарлот. — Смятате ли, че е отвлечен?

Натали сви рамене.

— Нямам представа защо някой би отвлякъл Поли. Искам да кажа, семейството му е адски бедно, а той сигурно още изплащаше заема за колежа. Освен това, ако са го отвлекли, щяха да поискат откуп, нали така?

Шарлот кимна и замислено отпи от чая си.

— Предполагам, че сте съобщили в полицията, нали?

Натали се намръщи, като че ли бе опитала нещо с неприятен вкус.

— На ония типове хич не им пука за Поли. Попълних всичките им формуляри и отговорих на всичките им въпроси, обаче те и досега не са си помръднали пръста.

Последва мъчителна пауза. Натали Фортунато прехапа горната си устна и думите й увиснаха във въздуха като неприятна миризма. Светлината в очите й помръкна и по бузата й се стече сълза, която капна на масата. Шарлот усети, че стомахът й се свива. Просто не беше справедливо.

Натали се опита да преглътне сълзите си и се заоглежда.

Жилището на Шарлот изненадваше повечето посетители: малка къща в прерията от ранния американски фолклор, мебели в колониален стил. Никакви кристални топки, пирамиди, свещи, светена вода… абсолютно нищо от онова, което може да се очаква от ясновидка. Просто практичен, уютен дом. Основната част от бунгалото представляваше съчетание от дневна и трапезария с удобен диван с много възглавници, заобиколен от стари препарирани животни. Шарлот провеждаше повечето си консултации — обикновено четири-пет пъти седмично — край голямата маса от деветнадесети век. Тези сеанси й осигуряваха достатъчен доход, за да се издържа, но нищо повече. Трябваше да внимава: усилието й струваше прекалено много. А и се налагаше да подбира клиентите си. Не можеше да рискува да се забърка в нещо неприятно — това почти изтръгваше мозъка й от черепа.

В работата си с полицията беше имала предостатъчно такива случаи.

— … гледане на ръка? — казваше Натали, като бършеше очите си с кърпичка и гледаше към нещо на стената.

— Моля?

Жената посочи към лавиците.

— Там пише „Гледане на ръка“. На ония книги. Вие гледате ли?

— А… да, да, извинете ме, мила, да, гледам на ръка — усмихна се Шарлот.

Цялата стена зад нея бе покрита с лавици, пълни с учебници и наръчници по астрология, карти таро и други окултистки практики. Но най-много бяха книгите за гледане на ръка.

Освен двете години в колежа, образованието й се изразяваше предимно в самоподготовка и гледането на ръка беше нейна специалност. Харесваше й топлотата на докосването. В допира до човешката длан винаги имаше нещо много успокоително. Ала всъщност това беше безопасен начин да „настрои“ чувствата си на честотата на клиента, без да отваря верига.

„Отваряне на верига“ бе терминът, с който Шарлот описваше дарбата си (а не ясновидство или телепатия) и в нея наистина имаше нещо електрическо. Нещо в невроните, синапсите или неврохимичните реакции в главата й. Нещо такова. Тя не се опитваше да го разбере. Достатъчно трудно й беше да го търпи, защото веригите понякога се отваряха от само себе си дори от най-лек допир. И тогава в ума й запращяваха неканени образи, зловещи и ослепителни. И всичко това просто от случайно докосване на брава, телефонна слушалка или електрически ключ. Обикновено ги виждаше, но често в главата й проблясваше и друга сетивна информация. Мимолетни мисли, чувства и усещания от нечий мозък. Влудяващо. И тъкмо затова си бе създала вътрешен ключ. Можеше да отваря веригата или да я държи затворена, ако нямаше желание за това.

Също като тази сутрин.

Да се „включиш“ в нечия глава беше все едно да влезеш в чужд дом посред нощ. Странни миризми, лабиринти от коридори, непознати вибрации и бог знае още какво. Шарлот правеше всичко възможно, за да избягва това преживяване.

Но понякога — като тази сутрин — й се струваше неизбежно.

— Ще ви кажа истината, мила — меко каза тя. — Предпочитам да гледам на ръка, отколкото да търся изчезнали хора.

— Ще ви платя колкото поискате. Седемдесет и петте долара не са нищо за мен. Ще ви платя десет пъти повече.

— Не става въпрос за парите.

Дребната жена мъчително преглътна.

— Тогава какво друго мога да ви предложа?

Шарлот въздъхна и отпи от чая си. Отново изпита усещането, че някъде е виждала Натали. Може би по телевизията? С тези дънкови дрехи? Шарлот не гледаше много телевизия — най-много обичаше късните предавания. Нещо, което да запълни ужасната тишина в три часа през нощта.