Джей Бонансинга - Хрътка

— Да! Май се изгубихме… но сме добре!

Тя се заспуска по склона, като се държеше за храстите и следваше посоката, от която идваше гласът на Пол.

— Не преставай да говориш, Пол!

— Ония мафиоти… още ли са…

— Няма ги, Пол. — Шарлот наближаваше подножието на склона и постепенно започваше да различава два неясни силуета. Мършав мъж, хванал за ръка момченце.

— Какво искаш да кажеш с това „няма ги“?

Тя стигна до завоя на пътеката и закуцука към счетоводителя и детето.

Те трепереха от студ и страх. Гащеризонът на Дарил беше покрит със сняг. Момчето я гледаше ужасено. Пол все още бе по фланелена риза и дърводелска престилка. Можеха да се разболеят от пневмония… но бяха живи. И това беше достатъчно.

— Не се безпокой за мафиотите — тихо отвърна Шарлот. — Вече няма да те безпокоят.

Той лежеше в ямата на отчаянието, на самото дъно на седмия кръг на ада, и кръвта му изтичаше. Мислеше за майка си. „Ужасно е студено, мамо, има толкова много кръв.“ Вече не чувстваше нищо. Бяха му останали само спомените за майка му. Не беше сигурен, но сякаш я чуваше да чете на глас от книга за животните — нещо за мечите ями. Широки три и дълбоки пет метра, със заострени колове на дъното и покрити с листа и клони, те бяха предназначени за страшните черни мечки. Ала понякога се случваше в тях да попадне човек. Обикновено глупав човек.

Човек като Лу Сейнт Луис.

Какво би казала майка му, ако можеше да го види сега, гърчещ се в мрака на тази яма, пронизан от един кол точно през бъбрека и от друг — през бедрото? Какво щеше да обясни на майка си? Че всичко е станало по вина на къдрокосия ли?

Лу потръпна.

В ума му постоянно се повтаряха събитията от последните няколко часа: триумфът на къдрокосия над болката. Беше се затворил в черупката си, сърдечният му ритъм се бе забавил, очите му бяха отправени към някаква въображаема точка в далечината, сухите му, напукани и окървавени устни шепнеха на някаква въображаема жена, която наричаше „Малката“. Беше успял напълно да се изключи от централната си нервна система, да прекъсне връзката между мозъка и тялото си, и това неочаквано явление бе докарало Лу Сейнт Луис до лудост. За пръв път в дългата си странна кариера Лу изгуби самообладание. Той обърна всичко в караваната с краката нагоре, просна отпуснатото тяло на къдрокосия в ъгъла като чувал изгнили картофи. И когато на хоризонта се появиха сините светлини на полицейските автомобили, Лу отчаяно избяга. За съжаление подцени силата на бурята, както и способността си да се ориентира в гората, и скоро окончателно се изгуби. От този момент нататък бе само въпрос на време да падне в мечата яма.

Сега умираше и мракът в ямата го заливаше като някакъв подземен прилив. Навярно трябваше да се помоли, ала Лу беше атеист и се чувстваше вцепенен и празен като студен черен камък. Той запремигва и се опита дълбоко да си поеме дъх, но въздухът все по-трудно проникваше в наранените му бели дробове. Хиропрактикът погледна нагоре към далечното небе.

В мрака се приближаваха стъпки. Ала те не бяха истински — отчетливо потропване като от обувки на танцьор, стъпки на призрак. Над ръба на ямата се надвеси тъмна слаба фигура, очертана на фона на черните облаци. Лу чу тих женски глас.

— Мамо? — попита той. — Ти ли си, мамо?

— За бога, Луис. — Жената се намръщи. Лицето й имаше цвят на замръзнал порцелан. — Какво правиш?

— Умирам, мамо.

— Засрами се — каза призракът.

— Съжалявам — задавено промълви той.

— Сбогом, Луис. — И майка му изчезна.

— Мамо? — Лу напрегна очи. — Къде отивам?

Но мракът не му отговори.

Скоро вече нямаше и въпроси.

— Насам… Насам!

Шарлот беше паднала на колене и се взираше, за да открие източника на светлината — тънък бял лъч, който танцуваше насам-натам в снежната пелена. Едва хриптеше, чувстваше тялото си като излято от бетон, вече не усещаше раната си, пръстите на ръцете и краката й пареха. От около половин час й се привиждаха разни неща, пред очите й плуваха мастиленочерни петна. Но сега бе сигурна, че вижда тези три фигури, които изплуваха от виелицата пред нея като млечнобели призраци.

Лъчът на фенера им проблесна зад една от трепетликите, после се насочи към Шарлот.

— … Насам!

Гласът й отслабваше, дясното й ухо продължаваше да пищи. Тя бавно размаха ръце. Зад нея Пол и Дарил Латъмор се бяха свили в естествения заслон на два прогнили дънера, трепереха и се опитваха да не заспят. Снегът полепваше по дрехите, лицата, косата и веждите им. Бяха престанали да викат преди десетина минути и навярно смятаха, че Шарлот отново има халюцинация.