Джей Бонансинга - Хрътка

По екрана в главата й пращяха сигнали, полуоформени мисли и чувства, грозни накъсани образи. В предния й мозък проблясваха въпроси. Какво ставаше? Защо едрият мъж не стреляше по нея? Какви бяха тези ужасни, грозни усещания, които се излъчваха от раната й? От куршума ли идваха? От куршума на Дигър? Дали я беше заразил с отровата си?

Тя успя да седне и погледна към мафиота.

Едрият мъж лежеше, свит на кълбо, полузаровен в мръсния сняг. Около раменете му се разливаше тъмночервено петно като огромни тъмни ангелски криле. Кръв. Беше улучен в гърдите, навярно в сърцето. Ръцете му бавно се протягаха, сякаш се опитваше да хване нещо. Устните му се движеха, но във виелицата Шарлот не можеше да чуе дали наистина издава звук. Приличаше на гигантска, обърната по гръб морска костенурка.

Внезапно си спомни последователността на събитията.

Двамата не бяха стреляли едновременно. Тя сигурно бе натиснала спусъка стотна от секундата по-рано. Куршумът й го беше улучил право в гърдите, докато този на Дигър само я бе одраскал.

Шарлот неуверено се изправи на треперещите си крака. Хълбокът й пулсираше.

Тя се приближи до едрия мъж.

За миг застана неподвижна във виелицата, загледана надолу към него. Не беше ранен толкова тежко, колкото си мислеше. Навярно бе улучила ключицата му. Аленият отвор на входящата рана се намираше точно под рамото му. Ударът и бързата загуба на кръв само го бяха зашеметили. Но определено не беше фатално.

(… никаква милост, никога…)

Шарлот натисна бутончето от лявата страна на дръжката на ругера.

Празният пълнител падна в снега.

Тя извади последния пълнител от задния си джоб и го зареди, без да откъсва очи от мафиота. Дигър чу металическото изщракване, защото очите му внезапно се фокусираха.

Шарлот насочи пистолета към него.

(… никаква милост…)

Той понечи да каже нещо.

Шарлот натисна спусъка осем пъти един след друг, докато накрая ругерът не защрака на сухо. Изстрелите отекнаха в небето като ледени гръмотевици.

И после остана само воят на вятъра.

Тя не усещаше нищо… дори пулсирането на раната си.

Екранът в ума й бе мътен…

… неподвижен и студен като гората наоколо.

Полицай Карла Строуб видя караваната, когато наближаваше уединената поляна край Шадоу Маунтин Лейк.

Тя леко натисна спирачката, та черно-белият полицейски автомобил да не поднесе по заледената настилка. Слаба като върлина жена с набръчкано лице, полицай Строуб беше ветеран в управлението на Грандби и можеше да надуши проблема от сто километра разстояние. Тъкмо затова незабавно включи светлините на покрива — нямаше намерение да поема никакви рискове с този сребрист седан девил, паркиран с работещ двигател до бежовата каравана. След онази патаклама на север — стрелбата, пожара и какво ли още не — човек трябваше да е предпазлив.

— Би ли проверил номера на кадилака, Боби? — каза Карла, докато отбиваше към седана.

Спрялата на пет-шест метра от „Девила“ каравана изглеждаше празна и страничната врата зееше.

Седналият до Карла полицай Роберто Гарсия кимна. Новобранец едва с двугодишен стаж в управлението, латиноамериканецът беше изключително старателен младеж, винаги готов да спечели някоя и друга точка в своя полза.

Той се наведе към монтирания на таблото лаптоп и набра съответните букви и цифри.

Полицай Строуб изключи двигателя, сложи си шапката, вдигна ципа на коженото си яке и излезе навън. Докато крачеше към кадилака, откопча кобура на служебния си револвер — стандартна процедура — и ниско нахлупи шапката си, за да се предпази от лапавицата. Колкото повече се приближаваше към колата, толкова повече се свиваше стомахът й. Имаше нещо нередно в небрежно спрелия седан. Двигателят му работеше — ауспухът плюеше бели валма дим. Ами караваната? От отворената врата водеха стъпки, които изчезваха в гората. Какво ставаше тук.

Тя стигна до предната лява врата и почука на тъмното стъкло.

Прозорецът се спусна с бръмчене и отвътре се показа лицето на дребна руса жена в лилав костюм.

— Как сте, полицай? — усмихна се тя. — Отвратителна вечер, нали?

— Да, госпожо — безизразно отвърна Карла. — Покажете ми шофьорската си книжка и талона на колата.

— Естествено — рече жената и затършува в чантата си.

После й подаде книжката си и временен талон за кадилака. Полицай Строуб извади фенерче от джоба на якето си и насочи лъча към книжката, издадена на името на Натали Мари Фортунато. Автомобилът бе регистриран на друг човек: Търстън Чикионе.