Джон Кларксън - Единствен изход

— Значи си тръгваш?

— Полицията не ме иска в Лондон.

Девлин бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади оттам дебел плик. В него беше остатъкът от парите на Мислович.

— Използвах повечето пари за лечението на Бен, но реших, че ти се полага част от тях. Ще ти помогнат за училището на Елизабет.

Ани взе плика без коментар.

Девлин се извърна и тръгна към коридора. Той мина покрай спалнята на Елизабет и нежно извика на детето. То бавно излезе и вдигна очички към него.

— Елизабет?

— Да?

— Искам да си кажем довиждане.

— Отиваш там, където е Бен ли?

— Не веднага. Но ще му кажа, че си си у дома, в безопасност, и че всичко при теб е наред.

— Ще го видя ли пак?

— Ами, Бен е много специална личност. Сега, след като всичко се оправи, Бен ще бъде зает известно време да помага на други хора. Но, може би някой ден…

Момиченцето кимна.

Неочаквано Девлин се приведе и я вдигна. Беше лека като перце. Той задържа личицето й пред своето и каза:

— Ти си добро момиче, Елизабет. — После я целуна по челцето и я пусна.

Обърна се и видя Ани, която безшумно бе застанала зад него. Той пристъпи към нея, докосна я по лицето и си тръгна.

Когато се върна в „Дрейкът“, Уолдрън го чакаше във фоайето. Девлин носеше пътната чанта със себе си.

— Да не би да си ми ескорт?

— Точно така.

Уолдрън подкара към Хийтроу. Дълго време двамата мъже останаха мълчаливи. Когато наближиха летището, Уолдрън най-сетне наруши тишината.

— Продължавам да мисля за всичко това. Ще ми се да вярвам, че не можеше да се разреши по друг начин.

Девлин не си направи труда да коментира. Уолдрън се отказа да търси потвърждение и гласът му стана хладен.

— Искам да си наясно, че не си желан в Лондон. Струва ми се, че трябват да минат години, преди да се появиш отново тук.

— Добре.

— Единствената причина да се измъкнеш, е, че там имаше достатъчно оръжия, които да удостоверят какво се случи. И достатъчно дрога в мазето на този склад, която да обясни причината. И това, че нямаше пострадали ченгета. Освен, може би Рейли, но все още не са намерили тялото му. Някои предполагат, че се крие някъде.

— А какво ще стане с теб, Джеймс? Какво ще правят с теб?

— Опасявам се, че не знаят какво да правят с мен. Аз съм донякъде в положението на герой, когото в същото време не биха искали да виждат около себе си. Всъщност, няма и да ме виждат. Напускам.

— О?

— От два дни пиша доклади и давам устни отчети. Все още не мога да повярвам, че всичко това се случи. Нито да го разбера. Знам само, че не искам повече да бъда част от цялото това безумие.

Девлин заговори кротко:

— Дай си просто малко почивка, преди да предприемеш нещо, Джеймс.

— Ти така ли правиш? А?

Девлин не отговори.

Но когато спряха на един от паркингите на Хийтроу, Девлин рече:

— И аз не мога да си обясня откъде се взима толкова омраза и жестокост. Не мога да си обясня защо хората трябва да се убиват един друг заради парите, които дрогата може да им донесе. Как се измерва това, Джеймс? В долари? В лири? В тонове? Злото няма алтернатива.

Уолдрън натисна спирачката в една от клетките на паркинга.

— И няма да изчезне, нали?

Девлин поклати глава.

— Не. По някакъв начин вие сте успели да спасите в някаква степен тази част от света от него. Но то няма да изчезне.

— От мен се очаква да те съпроводя до самолета и да се уверя, че си се качил на него, но няма да го сторя.

— Не е необходимо.

— Къде отиваш?

— Трябва малко да се полекувам. Ще отида на някое топло и спокойно място.

— Правилно.

Уолдрън протегна ръка и Девлин я разтърси.

— Вие сте добър човек, инспекторе. Благодаря ви.

Уолдрън кимна. Девлин излезе от колата. Уолдрън го проследи, докато се скри от погледа му.

Американецът влезе в сградата на терминала и се запъти към гишето за първа класа. С периферното си зрение забеляза, че някой се приближава към него.

Той се спря и извърна лице. Погледът му попадна на една красива блондинка, която разпозна моментално. Беше дамата, с която се бе запознал в самолета на идване.

— Боже мой, какво е станало с лицето ви?

По скулите и над дясното око на Девлин се виждаха морави отоци от удара на Хинтън, когато бе забил глава в него. Лейкопласт прикриваше прорезната рана на бузата му.

— Дълга история.

— Да не би да се връщате в Ел Ей? Тъкмо ще ми разкажете.

— Не, Джоан. Какво стана с твоята кариера на модел?

— Не се получи. Но и вашата работа май не е свършила съвсем както трябва?