Джон Кларксън - Единствен изход

Точно тогава някаква движеща се сянка зад гърба на Мислович привлече вниманието на Девлин. Откъм обгорелия буренак и боклуци зад склада, на около десетина метра, една фигура се препъваше към тях. Беше Оливър. Кожата от лявата страна на тялото му беше овъглена и разкъсана. Дрехите му се бяха впили в живата червена плът. Лявото му око беше затворено. Лицето и тялото му бяха изпосечени и нарязани от дебелото стъкло на прозореца. Вътрешните травми предизвикваха нетърпими пристъпи на болка през него, но пламъкът на омразата го изгаряше още по-силно. Той разпозна Мислович, макар и отзад, и с отчаяни и болезнени крачки се приближаваше, за да го довърши.

Девлин следеше как Оливър се мъчи да преодолее разстоянието. Той погледна отново към Мислович и каза:

— Не. Ти се озърни през проклетото си рамо.

Мислович се обърна. В продължение на няколко мига той не можа да съобрази кой се приближава към него.

— Оливър… — промълви невярващо той.

— А, ето го и него — процеди Девлин.

Мислович кимна.

— Да. Това, което е останало от него. — Югославянинът не можеше да свали очи от човешката развалина, която се тътреше към него.

Девлин насочи своя „Глок“ към канала и изстреля един патрон във водата, след което подаде пистолета на Мислович.

— Вътре имаш един патрон.

Мислович нетърпеливо пое пистолета с лявата си ръка. Не умееше точно да стреля с нея, затова запристъпва към Оливър, за да съкрати разстоянието между двамата, но Девлин го избута встрани и пръв се приближи до Оливър.

Мислович се олюля, но отново възстанови равновесието си и се опита да се прицели, но Девлин му пречеше. Той трябваше да го изчака да се отдръпне, което даде на Девлин възможност спокойно да подаде пистолета на Мислович в ръката на Оливър.

Оливър застана на място, съсредоточавайки последни усилия, за да стисне оръжието, което Девлин му бе подал, и да го насочи към Мислович.

Девлин продължи напред. Той дори не обърна глава назад, когато стрелбата започна. Така и не разбра кой стреля пръв, но Оливър и Мислович бяха на по-малко от два метра разстояние един от друг, когато пистолетите им изгърмяха. И двамата издъхнаха почти едновременно.

Ани отключи набързо укрепената с шперплат врата на своя апартамент. Бяха изминали два дни от кръвопролитието при склада. Девлин и Елизабет стояха зад нея. Щом вратата се отвори, момиченцето изтича покрай тях да види стаята си.

Ани и Девлин влязоха в апартамента след нея и се спряха в празната дневна. Последният път, когато бяха тук, бяха бързали да се махнат, преди Хинтън, Мислович и останалите да ги хванат в капана. На Ани й се струваше, че оттогава бяха изминали седмици.

На идване от клиниката те почти не бяха си проговорили. Отчасти, защото не искаха Елизабет да чуе нещо повече за кошмара, който бяха преживели, отчасти, защото на Девлин не му се искаше много да се обясняват.

Най-сетне той наруши неловката тишина:

— Какво казаха лекарите за Елизабет?

Ани се извърна към него и отговори:

— Казаха, че децата бързо се възстановяват. Но искат да й направят още няколко теста. После вероятно ще предпишат някаква терапия.

— Разбирам.

— Тя още дори не знае, че баща й е починал. А продължава да пита и за Бен.

— Бен е жив.

— Слава богу!

— Намерихме го в една болница, близо до Кеймбридж. За щастие, там е попаднал на доктор, който е практикувал в Белфаст. Имал е добри познания как се лекуват огнестрелни рани и го е спасил.

— Лошо ли беше ранен?

— Лошо. Но ще се оправи. Изпратих го в Женева, където могат да му осигурят подходящо лечение.

— Може би някой ден Елизабет ще може да го види отново.

— Не знам.

Ани кимна, замисляйки се над многозначността на последната фраза.

— Не мога да повярвам, че се връщаме отново тук.

— Да. Сега всичките ти врагове са мъртви.

Тя се наежи.

— Да не би да очакваш да кажа, че съжалявам за това?

— Не.

— Всички?

— Всички, доколкото знам.

— И сега какво?

— Сега аз си отивам, а ти оставаш.

— Нямаме ли някакъв шанс?

Девлин не отговори.

— Каква част от истината знаеш, Дев?

— Всичко. Понякога си мисля, че истината не е нищо повече от една гледна точка.

Ани протегна ръка и стисна китката на Девлин.

— Въпреки всичко, което трябваше да направя, въпреки всичките ми грехове, аз те обичах преди петнадесет години и все още те обичам, Джак!

Девлин остана безмълвен. Ани изчака за отговор, но такъв не последва. Тя го пусна също така внезапно, както го бе хванала. Отметна коса и изтри очи.