Джон Кларксън - Единствен изход

Изглежда, че до този момент Уолдрън бе изпълнил първата част от своя план. Присъствието на полицейския хеликоптер подсказваше, че те струпваха сили.

Засега нямаше какво повече да прави. Той се облегна в сянката на парапета и зачака.

За Мислович чакането беше приключило. От хората, които бяха пристигнали, той подбра двадесет и пет души. Всеки от тях беше въоръжен с АК-47 и пълнител с тридесет патрона. Всички мъже боравеха много добре с това бойно оръжие. В различните си версии то широко се използваше в целия Източен блок. Със своята скорострелност от шестстотин изстрела в минута и с по-малките си, леки куршуми, АК представляваше съвършеното оръжие за близко нападение, каквото Мислович планираше.

Вече бе получил доклад от човека, когото Зенко бе изпратил на разузнаване. Той знаеше разположението и бе съставил план за атака. Заповедите, които издаваше на хората си, бяха прости. Опитът го бе научил, че колкото по-проста е заповедта, толкова по-голяма е вероятността тя да бъде изпълнена по време на битката.

Зенко повтори заповедта на всеки един поотделно:

— Когато получите сигнал, влизате и стреляте по всеки чернокож, докато престанат да мърдат. Не си засичайте огневата линия. Не стреляйте един срещу друг.

Зенко разпредели хората в пет коли, докато той самият и Мислович се качиха в червения сааб, който Оливър щедро им бе подарил.

С тях имаше още двама пътници — идиотът от Беруик стрийт, Боби, и един жилав ирландец, облечен в черен работен комбинезон, когото едва ли някой досега беше забелязвал. Той носеше очила с кръгли метални рамки, косата му бе подстригана късо и имаше вид на механик. Не разговаряше с никого и докато останалите мъже се събираха, той си вършеше работата в сааба. Никой, освен Мислович не му знаеше името, а той знаеше само първото име на човека — Лиам.

Зенко нямаше никаква представа какво щеше да прави ирландецът, камо ли идиотът. Жменко караше сааба. На него изглежда изобщо не му пукаше за тия двамата.

По пътя за Хакни разговорите във всички коли варираха от буйни закачки до нервни коментари.

Вътре в склада Оливър беше накарал хората си да направят подръчна маса от шперплат, дебел сантиметър и половина, поставен върху блокчета от бетон. Върху грубия шперплатов плот беше поставена блестяща алуминиева кутия пълна с нещо, което трябваше да наподобява кокаин. Двама мъже стояха от двете страни на масата и я охраняваха с последните две автоматични пушки МАК-10, които бяха останали на Оливър. Само на една от пушките пълнителят беше напълно зареден. Оливър отстъпи назад и огледа декора. Инсценировката беше съвършена. Точно като във филмите. Очакваше, че югославяните ще останат впечатлени.

Всичко беше пълна фалшификация. Увитият в пластмаса прах беше пудра захар. Пакетите бяха предназначени да привлекат вниманието на югославяните, тъй че да не забележат хората, които Оливър внимателно беше разположил из склада. Десет от тях се намираха горе на мецанина, разположени така, че да могат да стрелят към приземния етаж в смъртоносно кръстосващи се огневи линии.

Още десет имаше на самия приземен етаж, скрити встрани по ъглите и покрай стените. Един мъж пазеше на портала отвън на улицата. Тежката стоманена врата на релси беше плътно затворена.

Отвън, под навеси и в сенките на север и на юг се бяха изпокрили още дузина мъже.

Оливър знаеше, че Мислович ще дойде с въоръжена охрана. Но нямаше начин, който и да било от тях да успее да излезе жив от склада.

А на „Спитълфийлдс“ Уолдрън видя как първите коли на Мислович напускат склада. Във всяка от тях имаше по петима въоръжени мъже. Той се обади на Отдела за специални операции и Крейтън се отзова незабавно. Той каза на Уолдрън, че неговите екипи ще проследят колите на Мислович и че Уолдрън трябва да кара до улицата, минаваща покрай локомотивните депа на западната страна на гара Ливърпул. Там той и Уолдрън ще се срещнат, ще се качат на един от четирите дежурни хеликоптера на Столичната полиция и ще отлетят до склада в Хакни.

Уолдрън бързо подкара по улиците. Железопътните депа се намираха на по-малко от километър разстояние и той пристигна бързо, но големият полицейски хеликоптер вече беше там. Шумът на тътнещия му двигател беше много по-силен, отколкото очакваше. Един полицай от Отдела за специални операции го отведе в участък, встрани от железопътната линия. Крейтън седеше пристегнат с колан на една от седалките с широка усмивка на лицето. Носеше на главата си карирана шапка като онези на Сините барети и натовско яке с означения за ранга му. Под якето се виждаше бяла служебна риза и вратовръзка. Приличаше повече на военен, отколкото на полицейски служител. Имаше вид на човек, който се наслаждава на кризисното положение.