Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Когато всички протоколи бяха подписани, Мамаев покани генерала на обяд в „Арагви“. Пак поради същата причина: за да не остане сам. Оня охотно се съгласи. Както винаги, много яде, пи много, много говори, учудваше се, че Мамаев не хапва нищо, уверяваше го, че всичко ще се нареди, няма за какво да се тревожи.

Когато на улицата се стъмни, Мамаев привика настрани сервитьора, плати за обяда, даде му щедър бакшиш и помоли да го изведе от ресторанта през кухнята. Криейки се зад кофите с боклук, той внимателно се огледа. Не се забелязваше нищо подозрително. Той хвана такси и каза да го закара до Народна банка. Мерцедесът му стоеше в уличката пред служебния вход. Охранителят подозрително изгледа Мамаев и се накани да тръгне към него, но като видя как той натисна бутончето на дистанционното си, за да изключи алармата, се върна на своя пост.

Мамаев смяташе да отиде до Истра с такси, но трябваше да вземе нещо от мерцедеса. Това беше граната Ф-1, „лимонка“, която Николай криеше в специално издълбано място под шофьорската седалка. Николай беше донесъл лимонката от една военна част в Подмосковието. Прапоршчикът, който му продаде тогава винтореза, бе поискал прекалено висока цена, не желаеше да отстъпва и му даде като бонус „лимонката“, за да не се чувства купувачът съвсем прекаран. Мамаев освирепя и му заповяда да изхвърли „лимонката“, но Николай се запъна и в края на краищата убеди шефа си, че ако стане нещо, тя няма да попречи, а от обиск на ченгетата може да не се опасяват, защото мерцедесът на Мамаев беше с правителствени номера. Сега „лимонката“ можеше да потрябва.

След като се отдалечи от Народна банка, Мамаев спря мерцедеса и искаше да прехвърли гранатата в куфарчето си. Но мисълта, че ще напусне удобното купе и пак ще се озове като гол на враждебните московски улици, го накара да промени решението си.

На изхода на Москва имаше подсилен наряд от ОМОН, претърсваха всички коли наред. Пуснаха Мамаев, без да чака ред, но независимо от правителствените номера подробно провериха документите му, надзърнаха в купето и го помолиха да отвори багажника.

— „Залавяне“? — поинтересува се той.

— Наши си работи — неохотно отговори омоновецът. — Минавайте.

Мамаев остави мерцедеса покрай селската поща и тръгна към своя парцел, като се стараеше да отминава по-бързо неосветените от редките улични лампи места. Пътят беше посипан с навяти сухи листа, те шумоляха под краката му, сякаш удвояваха звука от неговите крачки. През цялото време му се струваше, че някой върви след него. Той рязко спираше, вслушваше се, крачките замлъкваха.

Лампите свършиха, отстрани на приличащата на горска просека уличка чернееха недовършените вили. Из върхарите на боровете тревожно шумеше вятърът, плъзгаше се ниска тежка луна.

Тъмнината беше враждебна, шумоленето на листата под краката му бе враждебно, лунната светлина беше враждебна, дори далечните светлини на санаториумите бяха враждебни. Успокояваше го само тежестта на „лимонката“, която Мамаев стискаше в джоба си.

Влезе в своя парцел през задната портичка. Преди това предпазливо обиколи покрай оградата, като постоянно спираше, вглеждаше се в мрака, ослушваше се. Нищо подозрително нямаше. Подозрително беше всичко.

Прозорчето на един от строителните фургони в ъгъла на двора светеше, къщата бе тъмна. Чак когато се вгледа, Мамаев видя в огромния прозорец на втория етаж слаб жълт отблясък — приличаше на газена лампа или свещ. Над входа светеше лампа, паркирана бе някаква бяла лада. На стъпалата седеше мъж с шлифер и пушеше. Мамаев с изненада разпозна в него члена на Съюза на писателите на СССР с еврейската фамилия.

— Какво правиш тук? — попита той. — Люска ли те нае за пазач?

— Не — отговори писателят. — За пазач нае таджика. От тия, дето са работели тук. А мен помоли да постоя, страхува се.

— И стоиш така от вчера?

— Е, защо? Ходихме и по магазините. Ще поседя до дванадесет, после ще пази таджикът. Време имам много. А и тук е хубаво да си мисли човек.

— За какво?

— За какво може да мисли днес съветският писател? За суетата на живота.

На светлината от лампата Мамаев отброи пет стодоларови банкноти и ги подаде на писателя.

— Благодаря ти, можеш да си тръгваш.

— За такива пари мога и да остана. До дванадесет ще подежуря. Ами ако изведнъж ви се наложи да отидете някъде?

— Е, както искаш — равнодушно се съгласи Мамаев. — Само че стой на тъмно.

Той угаси лампата над входа и се качи на втория етаж.