Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Седем и тридесет.

— Чакаш да стане осем ли? — попитах аз.

— Да.

— Чакаш дали няма да дойде отмяна на заповедта?

— Да.

— Няма да дойде.

Очаквах въпроса „Защо“, но Калмиков мълчеше.

— Заповедта няма да бъде отменена, защото няма кой да я отмени — обясних аз. — Днес сутринта Буров е бил убит в кабинета си. Двадесет минути след като е предал на пейджъра ти заповедта „Действайте“.

— Заповедта е дадена.

— Какво ще правиш след това?

— Няма значение.

— Ще те заловят. Рано или късно.

— Няма значение.

— За кого?

— За мен.

— А за жена ти? За твоя син?

Калмиков не отговори.

— Ти смяташ, че не може да съсипеш живота им — казах аз. — Грешиш. Вече си го съсипал.

Той погледна часовника си и се изправи.

— По-добре да си тръгнете.

— Никъде няма да тръгваме! — заявих аз. И веднага усетих как някаква сила като течението на буйна река ме избутва към вратата. И тогава се развиках, разбирайки, че това е последната възможност да се поправи огромната и чудовищна житейска несправедливост, която се извършваше пред очите ни:

— Ти вече им съсипа живота! Вече го разруши! Преди два часа Юрий Сомов умря в реанимацията!

Реката сякаш спря.

— Истина ли е? — попита Калмиков.

— Истина е.

Той се върна на мястото си до стената, седна, но прегърна с ръце не коленете, а главата си.

— Те си нямат никой вече. Само ти им оставаш — казах, макар че може би нямаше нужда да го казвам.

Осем и десет.

Мамаев вече живееше десет минути в повече.

— Пристигнаха — каза Мухата.

Калмиков попита:

— Те ли?

— Да — казах. — Те.

Той се изправи и остана така с безволно отпуснати ръце, с изражение на обърканост на лицето. Стоеше и гледаше как влязоха Тюрин и Док и се дръпнаха, за да направят път на Галина и Игнат. Стоеше и гледаше Галина и сина си.

Тя се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Ние всичко знаем, Костя — тихо каза тя. — Докторът ни разказа всичко. Няма нужда да го убиваш. Бог да го съди, Костя. Бог е съдия на всички. Ти се върна. Не си отивай пак от нас.

Игнат стоеше на прага и ръцете му бяха също така безволно отпуснати като на баща му.

— Това е баща ти, Игнат — каза Галина.

— Знам — каза той. — Знам! Знаех го още там, в Соколники! Аз виках теб! Теб виках! Чу ли ме?

— Да — каза Калмиков. — Чух те.

— Благодаря ви, момчета — проговори Галина. — А сега ние ще си вървим.

— Ще ви закарам — предложи Док.

— Аз имам кола — отказа Калмиков. — Там, в селото.

— А какво ще стане с него? — попита Артиста, като кимна към Мамаев, седящ в креслото с тържествено отнесен вид.

— Нищо. Ще му мине.

— И ще забрави всичко?

— Не.

Ние стояхме до огромното панорамно стъкло и гледахме как по мъгливия път, осветен отдолу от нападалите листа, тримата вървят, отминават, скриват се в мъглата.

Светата троица.

Док неочаквано се обърна, сграбчи Мамаев за реверите и го довлече до прозореца:

— Виж ги, нищожество! Моли се за тях!

Блъсна Мамаев обратно в креслото, дълго изтрива с кърпичка ръцете си, после я захвърли на пода.

— Джентълмени, имам усещането, че нямаме повече работа тук — съобщи Тюрин.

Ние излязохме навън. Мъглата вече се разреждаше. Засия с последното злато на есента брезичката пред къщата. Но едва бяхме слезли по стълбите отпред и направихме десетина крачки, когато трясъкът на счупено стъкло ни накара да се обърнем.

Зад прозореца на втория етаж се движеше Мамаев и го трошеше с креслото. Залиташе от едната страна на другата, но вършеше своята работа с целеустремеността на пияница, който се движи на автопилот. При последния удар креслото падна от ръцете му и полетя надолу, а самият той се стовари по гърди върху перваза. Но със същото упорство се надигна, опря се с ръце на остатъците от рамката.

— Вие! — произнесе той. — Вие. Всички. Тюрин. Гнидо. Ще ви смачкам. Ще ви изкормят. Всички. Никакви. Мангизи. Няма. Да пожаля. Всички!

— Не биваше да казва това — осъдително отбеляза Боцмана.

— Не биваше да си го помисля — поправи го Мухата.

Отгоре се носеше:

— Вас. Всички. Вашите буквояди. Всички. Жените ви. Всички. Под ножа. Под ножа. Под ножа.

— Според мен плочата зацикли — изкоментира Артиста и се обърна към Тюрин, като подхвърляше от ръка на ръка „лимонката“. — Сигурен ли сте, че ще бъдете по-нещастен, ако не получите половин милион „гущера“?

— По-нещастен? — високомерно повтори Тюрин. — Няма да стана по-богат. Но не и по-нещастен. Защото щастието не е в парите!