Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Николай:

— Седи си, Петрович! Седи си, аз ще го оправя. Той ще отговаря! По законите ще отговаря! Ти на кого бе, пръч такъв, скачаш? Кого наричаш измет? На кого скачаш, пръч вмирисан? Че ти сега подметките му ще ближеш! С език, куче!

Буров:

— Охрана!

Мамаев:

— Хвърли пищова! Хвърли го, идиот!

Буров:

— Охрана!

Николай:

— Ще ти дам аз една охрана!

Мамаев

— Какво правиш?!

Буров:

— Охра…

В говорителчето на диктофона се чуха резки удари, сякаш трошаха орехи.

Пет.

Мамаев:

— Какво направи?! Какво на… Не стреляй в мен!

Не стреляй! Не стреляй в мен!

Николай:

— Ти какво бе, Петрович?! Как можа?!

Мамаев:

— Не стреляй!

Николай:

— Че аз…

Къс автоматен откос.

Тюрин изключи диктофона.

— Охранителят стреля с щайера. Грамотно, по краката. Прибрала го „Бърза помощ“. Мамаев е невредим, отвели са го на „Петровка“, дава показания. Буров — пет куршума в корема. Убит.

— Наигра се играчът! — подхвърли Артиста. — Намерил с кого да си устройва мирогледни дискусии!

— Как е вкарал Николай пистолета в банката? — поинтересува се Боцмана.

— Той има „Глок“ с полимерна рама — обясни Тюрин. — Скенерите за метал реагират на него като на връзка ключове. А може и изобщо да не е минал през контрола. Референтът ги е вкарал през служебния вход.

— Не разбирам — каза Мухата. — Николай наистина ли е искал да стреля по Мамаев?

Тюрин не отговори.

— Кога е станало всичко? — попитах аз.

— Стрелбата — в осем нула пет.

Погледнах часовника си. Три без пет. Буров пусна на пейджъра на Калмиков съобщението „Действайте“ в осем без пет. Заповед за отменянето му няма да има.

На Мамаев му оставаха седемнадесет часа живот.

Когато Николай насочи дулото на глока към корема на Буров, Мамаев се вцепени от ужас. Всеки изстрел взривяваше кълбо от болка в мозъка му. Държейки пистолета с малките си като на хлапе ръце, озъбен като вълк, Николай натискаше ли натискаше спусъка и сякаш никога нямаше да спре. Гилзите изскачаха и безшумно падаха на килима. С всеки изстрел дългото, кльощаво тяло на Буров се сгъваше като дърводелски метър, той се смаляваше, докато не заприлича на просната на пода чапла с прекършени крака и крила.

За миг Мамаев бе обхванат от злорада, животинска ярост. Осемдесет и един милиона ти се приискаха, а? А пет куршума? Не искаш ли? Лапай, гадино! Лапай, мръснико! Лапай, лапай! Но в този момент долови с периферното си зрение появилата се на вратата черна фигура на охранителя с малък черен автомат в ръцете и закрещя, без да осъзнава защо, но разбирайки, че трябва да крещи точно това:

— Не стреляй в мен! Не стреляй! Не стреляй!

На лицето на Николай се появи детинска обърканост, той протегна ръка към Мамаев, сякаш да го успокои. В дясната си ръка, както и преди, стискаше глока. Той така и се строполи с него на килима, прерязан през краката от откоса на охранителя — със същата детинска обърканост на лицето.

Мамаев седеше зад бюрото на Буров и не разбираше какво искат от него запълнилите кабинета хора, първо в черно — охраната на банката, после в синьо — ченгетата, и в бяло — лекарите.

— Шок — каза някой в бяло.

Заведоха Мамаев в пушалнята, сложиха го на дивана, запретнаха до голо ръкава му. Той усети хладината от тампона със спирт, после убождане и за известно време се унесе.

Върна се в съзнание веднага, без преход. Главата му работеше ясно, точно. Видя крачещия напред-назад из стаята познат генерал от „Петровка“ и веднага затвори очи. Трябваше му малко време, за да осъзнае положението си.

Първата му мисъл беше: пистолетът. Неговият телохранител застреля президента на Народна банка. С пистолет „Глок“. Проклет идиот! Проклет изрод! Нали Мамаев му заповяда да изхвърли на майната си този пистолет! Заповяда му веднага когато се прибираха вчера вечерта от офиса след разговора с Тюрин. Специално му нареди да спре на крайбрежната и да изхвърли глока в Москва река. Сам трябваше да го направи, но не намери сили да излезе от колата. Николай излезе, каза, че го е изхвърлил. Показа му празния кобур. Не го е изхвърлил, боклукът! И направи ситуацията безизходна. Безизходна! Защото на този „Глок“ виси следователят от Таганската прокуратура!

Тюрин беше прав: следователят беше ликвидиран по заповед на Мамаев. Стана опасен със своето натягане. Люска щеше да пропее на първия разпит. А и нямаше да скрие нищо, веднага щеше да каже, че Мамаев я е помолил да изпрати дванадесетте хиляди долара. След което механизмът на неговата комбинация щеше да лъсне и за най-големия глупак. А следователят изобщо не беше глупак. И не се знае какво можеше да се очаква от него. Той беше разбрал, че е попаднал на златна жила. Малко му беше новото беемве. Намекна, че за него трябва и гараж. Получи си гаража.