Виктор Левашов
Изчезнал безследно
„Есента дарява със жълтици уличния музикант“
— Той излезе — чу се в слушалката гласът на Мухата.
— Виждам — казах аз.
— Чакат го.
— Виждам.
Затворът беше обграден от двете страни с езера, потънали между хълмовете. Хълмовете и езерните брегове червенееха от листвениците и брезите — джуджета. Тесен проток свързваше езерата, над него минаваше дървен мост. След моста започваше свободата.
Свободата представляваше малко пазарче, където бабичките от съседното село продаваха сушена риба, мариновани гъби и самогон. Предлагаха още варени картофи и кисели краставички. Това беше мезето. В две бараки със зарешетени прозорци продаваха открито бира, а под тезгяха — домашна водка.
Пазарчето и бараките се бяха лепнали до автобусната спирка — обикновена пейка под навес. Тук беше крайната точка на автобусния маршрут, свързващ затвора с малката гара, където спираше за три минути пътническият влак Мурманск — Москва. Автобусът минаваше само два пъти на денонощие, сутринта и вечерта, но никой от търговците не се разполагаше със стоката си под навеса, сякаш това място беше особено, предназначено само за тези, за които оттук започваше пътят към свободата.
Всеки път, когато се отваряше тежката, боядисана в сиво врата на административния корпус на затвора, животът на пазарчето замираше, всички погледи се обръщаха към моста. Пускаха по един човек. Няколкото десетки метра, разделящи несвободата от свободата, човекът изминаваше в самота. Получаваше се многозначително, дори тържествено. И едва от другата страна на моста той попадаше в прегръдките на посрещачите.
Ако имаше кой да го посрещне.
Човекът, който ни интересуваше, не посрещна никой. Него го чакаха. А това са различни неща.
Освен нас го чакаха четирима. Двама пристигнаха с бяла „Нива“ с мурмански номера. Нивата стоеше край автобусната спирка до един „Москвич 412“, с който някакъв местен жител припечелваше по нещо отгоре — возеше до гаричката онези, които не искаха да чакат автобуса. Шофьорът на нивата старателно си даваше вид, че също няма нищо против да си докара нещо отгоре, но не му върви с клиентите: малко дават. Партньорът му с равнодушен вид седеше върху плосък камък край пътя, пушеше, плюеше през зъби и гледаше към затвора изпод нахлупеното над челото кепе. Когато вратата на административния корпус се отваряше, вадеше от джоба си снимка, взираше се и сравняваше. След като се увереше, че не се е появил този, който им трябва, се отпускаше. Те не си говореха. Ако не бях видял сутринта, че пристигнаха заедно, можеше да си помисля, че изобщо не се познават.
Шофьорът на нивата не беше извадил късмет с ръста, но се държеше нахално, дори агресивно. Така се държат хора, които крият под якето си някаква цев. Партньорът му също имаше.
Двама други чакаха в малък син джип „Сузуки Самурай“ на седем километра от затвора. Тези бяха по-сериозно въоръжени, най–малко с калашници. По поведението на човека винаги може да се определи огневата му мощ. Човек с пистолет се държи с една степен по-уверено от някой с нож. А човекът, въоръжен с автомат, изглежда до някой с ТТ или „Макаров“ като олимпийски медалист до първоразрядник.
Те бяха избрали пусто и удобно за засада място. Пътят тук правеше завой, заобикаляйки няколко невисоки хълмчета, врязващи се в езерото. Бяха спрели джипа така, че да може да потеглят рязко и да преградят пътя. От едната им страна беше езерото, от другата почти до канавката растеше гъст елшак, който идеално ставаше да скриеш в него труп.
Хубаво място. Имаше само един недостатък: това, че беше удобно за засада. По тази причина аз никога не бих организирал тук засада. Но тези мурмански мутри не допускаха дори мисълта, че някой може да им попречи. Те дори не претърсиха елшака. Това даде възможност на Артиста и Боцмана да се промъкнат до джипа на разстояние за петсекунден скок. Вече три часа те лежаха на влажната земя и миришеха гниещите листа и тръпчивата миналогодишна хвойна.
И ето най-накрая той излезе.
Чакахме появата му от три дни. Аз седях в старото жигули, което наехме за седмица с пълномощно от един човек в Мурманск, Мухата се шляеше из пазарчето. Легендата ни беше проста: чакаме един авер, когото трябва да пуснат от пандиза. Ако ни попитаха кого, можеше да отговорим. Но никой не ни питаше. Свикнали бяха. Край затвора винаги някой някого чака.
Читать дальше