Виктор Левашов: Изчезнал безследно

Известно време се промъквахме след тях. Неочаквано Боцмана спря и ме задържа за рамото.

— По-нататък няма да вървим — каза той. — Не бива.

— Защо? — попитах, макар че току-що си помислих същото.

— Не знам. Вътрешният глас. Казва: не се пъхайте. Нали клиентът не знае, че са ни наели да го охраняваме, а не напротив.

— Ами тия?

— Какво тия? Не са си уцелили професията. Но никой не ги е принуждавал, нали?

Върнахме се до началото на дерето и се прикрихме на склона на хълма така, че да виждаме и пътеката, и стоящия край пътя джип. Трупайки отгоре си листа, машинално си отбелязах, че дори в Чечня не съм се маскирал така, както в тази мирна есенна гора.

След известно време потърсих Мухата:

— Докладвай обстановката.

— Засега е тихо. Има някакво шумулкане. Не разбирам какво.

— Какво шумулкане?

— Свраката крещи.

— Замри. Каквото и да става.

— Разбрах.

Не свалях очи от пътеката и въпреки това не забелязах как се появи клиентът. Нито камъче не тракна, клонка не помръдна. Сякаш сива сянка се плъзна сред листата. Като се изравни с нас, той застина. Затворих очи и се превърнах в камък. В скала. Обрасла с мъх. Посипана с малките златни листа на джуджетата — брези. Просто камък. Лежа тук още от ледниковия период. Нула емоции. Какви емоции може да идват от някакъв стар камък?

После нещо ми подсказа, че може да отворя очи. Него вече го нямаше.

— Видяхте ли? — вряза се в ефира Артиста.

— Какво?

— Той гледа пътя. Пет минути. После се върна.

— Къде?

— Назад, сред хълмовете.

— Какво става, Пастух? — намеси се в разговора ни Мухата.

— Всички да прекъснат връзката — заповядах аз.

Какво става. Дявол го знае какво става!

Той се появи пак след двайсетина минути. Но този път го чухме. Има си хас да не го чуем — мъкнеше на гръб единия браток, бичето, прехвърлил през раменете си краката на трупа и държейки се за тях като за ремъците на раница. Бичето тежеше поне осемдесет килограма, но клиентът крачеше без видимо усилие, с автоматични, отмерени движения. Само камъните силно хрущяха под краката му. На гърдите му се поклащаха два калашника, от което си направих извода, че нито армейският, нито кинаджийският опит беше спасил тези мурмански мутри. А нали Министерството на здравето предупреждава: пушенето е опасно за здравето.

На изхода от дерето той спря, внимателно огледа пътя и се спусна към джипа. Алармата изписука. Вероятно беше намерил ключовете в джоба на шофьора. Той набута товара си в купето и бързо, уверено, като по разминирана територия задълба пак в дерето. След половин час се появи с каубоя. Натовари и него, седна зад волана и подгони джипа към затвора.

— Муха, той идва към теб. Кротувай и не се показвай. Какво виждаш?

— Още нищо. Сега виждам. Сузукито. Пердаши яко. Уха! Жестоко!

— Какво стана?

— Той засили джипа в езерото! В движение! И изскочи! В последния момент!

— Какво прави?

— Отръсква се.

— А сега?

— Отива към нивата. Отвори я. А сега подкара към хълмовете. Много бързо.

— Ония двамата далеч ли са от пътя?

— Инфарктните ли? Не много.

Вече се досещах какво ще последва. Така и стана. Клиентът изнесе един по един инфарктниците от дерето, натовари ги в нивата и подгони колата по посока на гарата.

Артиста докладва:

— Виждам нивата. Кара бавно. Спря. Излезе. Оглежда брега. Обърна нивата напреки на пътя, с муцуната към склона. Ама че го дава!

— Докладвай, стига дрънка!

— Докладвам. Премести на шофьорската седалка единия браток. Закопча му колана. Измъкна от купето мешката си. Бута нивата отзад. Сега ще има бълбук. Чу ли?

— Продължавай.

— Отупа си ръцете. Вдигна мешката. Тръгна към гарата. Край, скри се зад завоя.

— Отивай бързо да вземеш Мухата. После се върнете тук.

— Разбрах те.

Двамата с Боцмана изчакахме малко и се измъкнахме на пътя. От тук ни прибра Артиста. Вече забележимо се стъмняваше. На светлината от фаровете край пътя се мярна светлият шлифер на клиента. Той не се огледа, нито вдигна ръка да стопира. Вървеше си по пътя и толкова. Само униформеното затворническо кепе вече го нямаше — или го беше изхвърлил, или го бе скрил в мешката.

След половин час той стигна до гарата и си купи билет за влака Мурманск — Москва. До пристигането му имаше три часа. Той отиде в края на едва осветения перон и седна на една пейка с вид на човек, който е отмахал двайсет километра и сега се радва на възможността да протегне крака. Ние го наблюдавахме отдалеч, от колата.