Виктор Левашов: Изчезнал безследно

Тук мурманските братоци имаха явно предимство пред нас. Те познаваха местността. А ние имахме само карта. На нея не бяха отбелязани никакви пътеки сред хълмовете. Между джипа и мястото, където бяха зарязали нивата, имаше три километра по пряка линия. С оглед на релефа — около четири. Съдейки по завоя на пътя, клиентът можеше да икономиса около десет километра. Но ненапразно е казано: „Ако заобикаляш три версти, напряко ще са шест.“

Заповядах на Артиста да замаскира жигулата, да наблюдава джипа и да държи връзка с нас, после двамата с Боцмана задълбахме в дерето. Боцмана имаше ижевски „Макаров“, същия като на Мухата, с разрешително, аз нямах нищо. Затова вървях отпред, а Боцмана ме подсигуряваше. Разчитахме, че ония двамата от джипа не очакват никаква опасност откъм тила си. Най–вероятно ще залегнат от двете страни на пътеката и ще изчакат клиента.

Така и се оказа. Издаде ги една сврака. Тя прелиташе от дърво на дърво и така крещеше, че единият не издържа и взе да я замеря с камъни. Това го издаде като градски жител, неумеещ да води бойни действия в горски условия. Той се беше настанил с калашника между два огромни, обрасли с мъх камъка, изложил пред погледите ни могъщия си гръб и бръснатия тил като на младо биче. Вторият се беше замаскирал по-добре сред един лещак, оттам стърчаха само краката му в островърхи каубойски ботуши с високи токове. Съответно се разпределихме и ние. Аз поех бичето, а Боцмана — каубоя.

Мина половин час. Нищо не се случваше. Още половин час. Тишина. Вече започвах да се тревожа за Мухата, когато оживя радиостанцията ми, включена на приемане.

— Нещо не разбирам — озадачено съобщи Мухата.

— Кой ме чува?

— Аз те чувам — отвърна Артиста. — Какво има при теб?

— Той го е ликвидирал.

— Не може ли да се изразяваш по-точно? Кой кого е ликвидирал?

— Нашият клиент. Шофьора на нивата. Нищо не разбирам. Потекла му е само малко кръв от носа. И толкова.

— Може би е жив?

— Според теб не мога ли да различа жив от мъртъв?! — озъби се Мухата.

— А как ги различаваш? — поинтересува се Артиста.

— Той мълчи.

— Мнозина мълчат. Има приказливи хора, а има и мълчаливи.

— Не диша!

— Отдавна ли?

— Три минути.

— Това е по-сериозно. Но аз не бих си правил от това окончателни изводи.

— Три минути вече не диша, откакто аз съм при него!

— Може би пак ще задиша?

— Задник! — ядоса се Мухата. — Той няма пулс!

— Съвсем ли няма?

— Съвсем!

— Това е друга работа. С това трябваше да започнеш. Значи наистина е труп — съгласи се Артиста. — Та какво не ти е ясно?

— Как го е направил? Никъде нищо.

— Така не става. Обърни го.

— Обръщах го.

— И какво?

— Нищо.

— Може да е инсулт? — предположи Артиста.

— Какъв инсулт? При инсулта кръвта нахлува към лицето. А тоя е блед като призрак!

— Инфаркт?

— От какво?

— Не знам. Ти по-добре си знаеш. Може би от страх?

Аз не издържах и три пъти чукнах с нокът по микрофона.

— Схванах намека — каза Артиста. — Вече не дават на човек и да поговори.

Край — подхвърли Мухата и се изключи.

Времето пак се заточи. Нашите подопечни започнаха да проявяват безпокойство. Бичето нещо издудна в радиостанцията. Послуша. Пак измърмори. Подсвирна на каубоя. Той се измъкна от лещака, попита с жест: какво става? Бичето сви рамене. Каубоят заповяда с жест: чакаме.

Закрещя сврака, някъде отдалеч, от дъното на дерето.

— Артист, пак съм аз — чух в слушалката си Мухата. — Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Тук, такова. Вторият. Същото.

— Труп?

— Ами да.

— Става интересно. Сигурно ли е?

— Да! Сигурно! Само не питай как го определям!

— И какво?

— Нищо. Даже кръв от носа няма.

— Обръща ли го?

— Обръщах го! Обръщах!

— Блед ли е?

— Аха!

— Мамка му! — каза Артиста. — С какво толкова ги плаши?

Аз бързо се плъзнах по склона и влязох във връзка:

— Муха, аз съм. Къде е клиентът?

— Отмина напред.

— Не тръгвай след него. Разбра ли? Нито крачка. Върни се на пътя, скрий се и ни чакай. Това е заповед. Как ме разбра?

— Разбрах те, Пастух, разбрах заповедта. При вас какво става?

— Засега нищо.

— Помощ трябва ли ви? — попита Артиста.

— От теб само една: не дрънкай в ефира.

Е? Какво е станало там?

Този въпрос не вълнуваше само мен. Нашите подопечни ги тревожеше много повече. Те се измъкнаха от укритията, помърмориха в радиостанциите си, опитвайки се да се свържат със своите. Не дочакаха отговор. Посъвещаваха се за нещо, попушиха и поеха към дъното на дерето, държейки в готовност калашниците си. Движеха се грамотно: единият минаваше отпред, заемаше позиция за стрелба, пропускаше напред втория, подсигуряваше го, после си сменяха местата. Или бяха служили в армията, или се бяха нагледали на екшъни. Обаче не биваше да пушат. Обикновено тютюневият дим се усеща на шестдесет-седемдесет метра. А в тия краища, неосрани от заводски пушеци и автомобилни ауспуси — още по-надалеч.