Виктор Левашов: Изчезнал безследно

От всички новости в руската съдебна система от постсъветско време съдията Сорокин най–много харесваше две. Първото: забраната да се поставя телефон в съвещателната стая на съдиите. Това символизираше, че най–после е приключено с „телефонното право“. Сякаш само по телефона и единствено в съвещателната стая съдиите получаваха ценни указания.

Втората новост бяха тогите, в които господа съдиите бяха длъжни да заседават. Отначало той прие с ирония тази новост, но много бързо я оцени. Оцениха я и колегите. Шегичките, че за да е пълна картинката, трябва да се въведат и перуки, спряха.

Всеки път, навличайки преди началото на съдебно заседание тогата, оправяйки раменете и разгъвайки широките поли, Сорокин чувстваше, че сякаш издига преграда между себе си и живота. Тогата го защитаваше от калта и кръвта, които винаги присъстват незримо в съдебната зала, предпазваше го от злобата, омразата, жалостта, състраданието. Но и не позволяваше да се изтръгнат навън неговият гняв, ненавист, жалост и състрадание, помагаше му да остане безпристрастен.

Тогата беше като маска. Като броня. Той влизаше в радиационната зона защитен. И сваляйки я, оставяше върху нея всички прилепнали страсти. В края на работния ден той се събличаше и окачаше тогата в гардероба, така както лекарят сваля от себе си вмирисания на лекарства халат или както строителят — втвърдената от бетона ватенка.

Понякога дори се чудеше как преди съдиите са заседавали без мантии, с обикновени костюми. Като голи. Наистина той и тогава несъзнателно, даже леко смущавайки се от своето суеверие, обличаше на процесите винаги един и същ тъмен костюм, с него заседаваше и не го обличаше никъде другаде. И често го даваше на химическо чистене. Много по-често от другите си дрехи. Жена му отначало се сърдеше, после свикна.

И само веднъж за дългите години служба на руската Темида съдията Сорокин почувства, че тогата му пречи. Това стана по време на процеса срещу Калмиков.

Запознаването с обвинителния акт и следствените материали не предизвика у съдията Сорокин съмнения в правомерността на обвиненията срещу Калмиков. Освен снайперската винтовка при обиска била иззета и тетрадка, записките в която неопровержимо свидетелстваха, че около три месеца той непрекъснато е следил живеещия в елитния блок на улица „Болшие каменшчики“ голям бизнесмен, генералния директор на компанията „Интертръст“ и собственик на банка „Евро Аз“ Владимир Петрович Мамаев. И това обстоятелство придаваше особена значимост на делото.

Мамаев беше видна фигура в руския финансов свят. При това фигура, свързана тясно с МВР. Както и много големи имена в руския бизнес, той беше започнал още през Брежнево време — като кооператор. Даже бе лежал в затвора известно време: като директор на малка шивашка фабрика, принадлежаща на трудово производителната кооперация на инвалидите, произвеждал „дефицит“ — някаква търсена ширпотреба. Обикновена работа по онова време. После стана фирмаджия. Но истински се разгърна през 90-те години, когато изчезнаха държавните поръчки и цялата огромна система на Главното управление на затворите изпадна в катастрофално положение.

Затворническите предприятия, които хранеха хиляди трудово-изправителни колонии, останаха без работа. Никой не искаше да купува брезентовите куртки и ръкавици, които затворниците шиеха, на никого не трябваха алуминиевите лъжици и вилици, които щамповаха, напълно спря търсенето за простичките и груби мебели на затворническите работилници. Все още се крепяха лагерните дърводобивни стопанства, но и за тяхната продукция спадна търсенето, защото многократно се увеличи стойността на вторичната преработка, превръщането на дънерите в греди и дъски.

И тогава се появи Мамаев с мащабна, старателно разработена програма за реорганизация на производствената база на Главното управление на затворите. Колегията на МВР, под чиято шапка се намираха тогава затворите, одобри програмата на Мамаев. Тя изискваше сериозни капиталовложения. Такива пари в бюджета нямаше, но правителството се съгласи да отмени данъците, отпусна нисколихвени кредити, гарантира на компанията „Интертръст“ и на банка „Евро Аз“ заеми от търговски банки, наши и западни — само и само да се отърве от тоя главобол.

Производството започна да се реорганизира. От алуминия започнаха да щамповат не вилици и лъжици, а покривна ламарина, ползваща се с огромно търсене, от бялото тенеке вместо рендета и кофи взеха да произвеждат супер дефицитните капачки за буркани, от брезента шиеха чергила за коли и палатки за дребните улични търговци, наводнили всички градове и села на Русия. В дърводобивните стопанства строяха гатери, сушилни и дървопреработващи цехове, на пазара пускаха не дънери, а набичена дървесина. Цялата продукция се реализираше през компанията „Интертръст“.