Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Пука ми какво вярва и какво не вярва! Какъв е тоя център? Как се е озовал там килърът?

— Центърът наема помещения във военната болница — отговорил следователят. — Калмиков е попаднал в болницата след тежко черепно-мозъчно раняване.

— Психар значи — заключил Мамаев. — Тогава е ясно.

— Експертизата го призна за вменяем — възразил следователят.

— Въпреки това е психар! Да се върже на такова нещо за двайсет бона! А ако не е психар, значи е пълен тъпанар!

— Тази цифра го огорчи до дъното на душата му — разказваше прокурорът на съдията Сорокин. — Ама за кого, по дяволите, го вземат? Сега всички са се побъркали по рейтингите. А работата е проста като ряпа. За колкото можеш да поръчаш убийството на някого, толкова му е и цената.

— Той посочи ли някой, който може да е поръчал убийството му? — попита съдията.

— Не. Каза, че знае абсолютно точно кой е поръчителят. Но няма да каже. Ние сме длъжни да го открием. И да го наврем до края на живота му в пандиза. Тая гад. Така се изрази. След което попита моя следовател какъв чин има. Той отвърна: юрист втори ранг — старши лейтенант. Мамаев каза: ще станеш майор. На мен нищо не обеща, но на сбогуване ми стисна ръката доста многозначително — завърши разказа си прокурорът. — Кажи ми, Алексей Николаевич, нали може да не го мъкнем в съда? Никак не му се иска.

— Може, разбира се. Ако ти не поискаш да го призовем като свидетел.

— Няма да искам. Това, което каза за протокола, стига. Той не желае фамилията му изобщо да се споменава на процеса. Но не можех да му обещая това.

— Защо? — възрази Сорокин. — Ако отпадне обвинението в подготовка за покушение, може и да не се споменава. Ще остане само незаконно съхраняване на оръжие. Но ти няма да се съгласиш на такова нещо, нали?

— Няма — с въздишка потвърди прокурорът. — Притискат ме. Тук имаме не просто поръчково убийство — а предотвратено. Ние бдим! Колкото до мен, аз бих се ограничил с двеста двайсет и втори член. Не ми харесва това дело.

— Защо?

— Като видиш тоя Калмиков, ще разбереш.

Началото на процеса беше насрочено за десет часа сутринта. В девет и половина съдията Сорокин стоеше до прозореца на своя кабинет на третия етаж в безличната сграда с унил казармен вид, където се помещаваше съдът. По „Нова Рязанка“, която се виждаше в процепа между съвременните многоетажни сгради, като безкраен поток се влачеха коли, размазвайки с чистачките по стъклата летящата изпод гумите кал, по тротоарите бързаха минувачи, криейки се от ноемврийската лапавица във вдигнатите си яки и под чадърите. От време на време ту коли, ту хора се отделяха от потока, сякаш ги засмукваше тихата уличка „Марксистка“, и завиваха към сградата на съда. Съдът изглеждаше на Сорокин като сепаратор, отделящ калта от потока на живота и изпращащ я за пречистване в затворите и лагерите. Но там почти нищо не се пречистваше. Връщаше се обратно в кръговрата на живота и започваше наново да се върти.

Почти милион и половина затворници в страна с население сто четиридесет и пет милиона души. По един на всеки сто е престъпник, излежаващ присъда.

Руските съдилища не ги заплашва безработица.

На площадката пред сградата на съда спря червена спортна кола. Паркира уверено, но без излишна показност. Съдията Сорокин познаваше вносните марки. Самият той имаше стар „Фолксваген Пасат“, с който през лятото пътуваше до вилата си. Но тази марка не познаваше. Нещо италианско. И доста скъпо.

От колата слязоха двама млади мъже. Единият, висок, рус, кой знае защо се стори познат на съдията, другият — дребен, кръглолик, мургав. След минута до тях спря и тъмносин мерцедес, немного нов модел. И почти веднага японски джип „Нисан Терано“. От мерцедеса излезе набит, леко оплешивял мъж на около трийсет и пет години, а от високата стъпенка на джипа скочиха някакъв по-млад, стегнат, малко над среден ръст, тъмнокос, и още един — долу-горе на същата възраст, мургав. Те се поздравиха като добри познати, но без фамилиарност, а дори някак сдържано. Поговориха малко. Посмяха се на нещо. После този, който караше джипа, погледна часовника си. По-възрастният кимна — ще успеем.

За десет часа не бяха насрочени никакви сериозни дела — дребна престъпност, граждански искове. От което Сорокин си направи извода, че най–вероятно са дошли за процеса срещу Калмиков. Това го накара да ги разгледа по-внимателно.

Имаше нещо необичайно в тях. Скъпи коли. Е, сега много хора карат скъпи коли. Нормални прически, нормални дрехи. Маркови, но не предизвикателни. Кожени якета, шлифери. Явно не са от мутрите. Не са бизнесмени. Приличат на спортисти — професионални, знаещи цената си. Стегнати. И още нещо. Някаква сдържаност.