С какво ги е заинтересувало делото на Калмиков?
Но в този момент към сградата на съда се приближи такси и отвлече вниманието на съдията от младите мъже. От таксито припряно изскочи някакъв брадат мъж с жълто камилско палто и обемиста чанта под мишница. Това беше Кучеренов, изгряваща звезда на руската адвокатура. Само като го видя, съдията Сорокин се смръщи гнусливо, сякаш беше изял нещо развалено.
В руските съдийски и прокурорски среди не можеха да понасят адвоката Кучеренов. Не защото беше силен процесуален противник. Повечето дела той губеше, но умееше да извлича полза дори от загубите. На всеки процес се стараеше да придаде политическа окраска и доста често успяваше. Протестите на прокурорите и искането на съдиите да говори по същество той оценяваше като потъпкване на гражданските права и свободи, заклеймяваше прокурорите за обвинителния уклон, остатък от съветско време, даваше да се разбере, че съдиите са политически ангажирани и дори подкупени. Правеше го подло, с обидни намеци, свиване на рамене, разперване на ръце. Жонглираше ловко с думите, никога не даваше формални поводи да го обвинят в неуважение към съда. А ако не дай боже съдията реагираше на тона му, адвокатът избухваше като гневна фурия, като някакъв Цицерон — разобличител: „Докога, о Катилина?!“
Той често се мяркаше по телевизията, журналистите си падаха по находчивите му оценки. Раздразнението, което предизвикваше у съдиите със своя маниер на защита, понякога водеше до по-сурови присъди, отколкото изискваха обстоятелствата по делото. Но малцина забелязваха това, а на самия Кучеренов изобщо не му пукаше.
Той беше моден, скъп адвокат, но сам бе пожелал да защитава Калмиков за грошовете, които получаваха служебните защитници, не наети от подсъдимия, а назначени според закона. Това означаваше, че щом този път Кучеренов е решил да пренебрегне парите, смята да извлече от процеса полза за репутацията си. И съдията Сорокин, общо взето, се досещаше каква.
Но сега, като видя от прозореца на кабинета си как адвокатът стиска ръката на най-възрастния от младите мъже, които бяха привлекли вниманието му, и говори уверено нещо, Сорокин си помисли, че е прибързал да заподозре Кучеренов в липса на меркантилност.
— Алексей Николаевич, време е — надникна в кабинета му секретарката, задочна студентка в юридическия факултет. Тя извади от гардероба черната съдийска тога и помогна на Сорокин да я облече. — Как ви отива тогата. Изглеждате много благородно с нея. Като лорд. В залата има телевизионен екип от НТВ. Ще разрешите ли да снимат?
— Процесът е открит. Ако защитата или обвинението не протестират, защо не?
Нямаше възражения. Телевизионерите заснеха началото на процеса, обвинителния акт и си тръгнаха. Процесът потегли по утъпкания коловоз. Чак след това съдията Сорокин внимателно разгледа обвиняемия и разбра защо прокурорът му каза, че това дело не му харесва.
Висок. Суховат. Хубаво мъжко лице, с нещо източно във високите скули и леко дръпнатите тъмни безжизнени очи. Посребрена коса. В съчетание с мургавото лице изглеждаше като перука. Мургавината не беше вродена, както при южняците, по-скоро напомняше дълбоко проникнал в кожата загар. Лицето сякаш беше прогорено до кокал от безпощадно слънце и изсушено от вятъра като пергамент.
От 1981 до 1984 година — служба в Афганистан. Така пишеше в справката от Управление „Личен състав“ на Министерството на отбраната.
Ето откъде е този загар.
Той не се призна за виновен. На въпросите отговаряше кратко — с „да“ и „не“. След като му разрешиха да седне, се отпусна на скамейката зад решетката и седеше неподвижно, изправено, втренчен пред себе си, без да обръща внимание нито на съдията, нито на прокурора, нито на публиката. В целия му вид имаше нещо повече от равнодушие.
За двадесет години работа като съдия пред Сорокин бяха минали много обвиняеми. Едни извъртаха, други се държаха с демонстративна смелост, трети се опитваха да убедят съда, че нещата не са били както сочат свидетелите, а така, както те излагат случая. За времетраенето на следствието те до такава степен се вживяваха в своята версия на случилото се, че искрено си вярваха. Имаше и примирили се. Но такова безразличие към собствената си съдба съдията Сорокин не беше виждал никога.
Той намери в делото съдебно психиатричната експертиза и я препрочете. Психиатрите от института „Сербски“ не се съмняваха във вменяемостта на Калмиков. Състоянието на изследвания беше класифицирано като еболия: „Липса на подбуди, загуба на желанията, пълна безучастност и равнодушие към всички прояви на живота.“
Читать дальше