Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Експертите бяха сгрешили. Този човек не беше равнодушен към живота.

Той беше мъртъв.

Това състояние на подсъдимия предопредели и атмосферата в залата. Процесът вървеше гладко, но тягостно. Дори Кучеренов не въртеше номерата си. Седеше си с вид на човек, който знае, че ще му дойде времето.

Още от началото нямаше много публика — местни пенсионери, любители на съденето, особено на бракоразводните процеси, случайни посетители, озовали се в съда по свои дела и надзърнали от любопитство на този процес. След обедната почивка не остана никой от тях. Само на първия ред стърчеше като лалугер дребен мърляв старец с яйцевидна плешивина, обградена от дълги мазни кичури, и на задния ред в малката зала седяха петимата млади мъже, които съдията Сорокин бе видял от прозореца на кабинета си. Не разговаряха помежду си, нищо не записваха. Слушаха внимателно, без да изразяват отношението си към ставащото.

Те дойдоха и на втория ден и мълчаливо седяха отначало докрай. Сорокин разбра, че имат намерение да присъстват на целия процес. Те все повече го интересуваха. Той нареди на началника на охраната да провери документите им и да запише фамилиите. На листчето, донесено в кабинета му преди началото на сутрешното заседание, бе написано: „Перегудов, Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин“.

— Документите им са наред — докладва охранителят. — Показаха ги без гък.

„Перегудов“.

Съдията си спомни. Това беше ръководителят на рехабилитационния център, в който Калмиков първо се доизлекувал, а после работил като санитар.

Доктор Перегудов.

— Перегудов е най-възрастният от тях, нали? — попита той.

— Тъй вярно.

— Помолете го да дойде при мен след заседанието.

— Слушам. Ще го докарам.

— Не можете да го докарате — възрази съдията. — Той не е подсъдим. Ще го поканите да дойде. Кажете, че това е моя молба.

— Ще бъде изпълнено.

Но вечерното заседание рязко измени хода на процеса и накара съдията да забрави за поканата.

Още по време на обедното прекъсване прокурорът под секрет му съобщи, че неговият следовател е изровил нещо ново и това прави изхода от процеса съвсем ясен. Но какво точно е изровил следователят, не каза, само многозначително обеща:

— Ще разбереш. Помни ми думата: това момче ще стане майор.

— Да не е открил поръчителя? — предположи Сорокин.

— Засега не. И на мен нищо не казва, крие. Но имам чувството, че е хванал дирята му.

След като възобновиха изслушването по делото, прокурорът поиска да призоват като свидетел гражданката Галина Ивановна Сомова. За пръв път от началото на процеса мъртвото лице на Калмиков бе изкривено от гримаса.

— Не! — рязко произнесе той, сякаш изграчи. — Не!

— Защитата възразява срещу искането на прокурора — заяви адвокатът, но не можа да аргументира своя протест.

— Възражението се отхвърля. Поканете свидетелката — нареди Сорокин.

Съдебният пристав въведе в залата висока, стройна жена с големи тревожни очи, сякаш измъкната от уличната тълпа. Такива са повечето московчанки по улиците: приятно, дори модно, но не богато облечени, със загрижени физиономии — от безпаричието, цените, децата.

В тълпата тя не би привлякла внимание. Изведена от привичното обкръжение, правеше впечатление гордо вдигнатата и глава и стаената грациозност на нейните движения. На тясното лице с едри правилни черти привличаха погледа ясно очертаните, сякаш високомерно извити устни.

Или не й бяха обяснили за какво я викат в съда, или тя не беше разбрала съвсем и просто се беше подчинила, както бе свикнала да се подчинява на началството.

Но тя дори не видя подсъдимия, плъзна поглед по решетката и уплашено, с недоумение и нащрек изгледа съдиите.

Когато беше установена самоличността й и я предупредиха за отговорността при отказ да даде показания или да излъже, прокурорът попита:

— Познавате ли подсъдимия Константин Игнатиевич Калмиков?

И чак сега тя видя човека зад решетката.

— Костя — тихо и объркано каза тя. — Ти ли си?

Калмиков не отговори. Пак стана мъртъв.

— Какво става с теб, Костя? — бързо заговори тя. — Костя, какво ти е? Костя, това съм аз! Аз съм, Костя!

Тя така и не дочака отговор. Секретарката на съда бързо наля чаша вода и я подаде на свидетелката.

— Благодаря — отказа тя. — Няма нужда.

— Можете ли да отговаряте на въпросите? — попита Сорокин.

— Ще се опитам.

— Познавате ли подсъдимия Калмиков? — повтори прокурорът.

— Да. Това е мъжът ми.