Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Нищо хубаво.

— Казали сте на следователя, че не вярвате във вината на Калмиков — напомни Сорокин. — Така е записано в протокола. И сега ли не вярвате?

— Не. Той не е убиец. И вие самият не го вярвате.

— Но той се призна за виновен.

Доктор Перегудов сви силните си рамене, опънали кафявото кожено яке.

— Не знам защо го направи.

— Какво според вас значи това?

— Изглежда, са го използвали като лост за натиск срещу Мамаев. А после са го предали. Ако не беше изплувал този апартамент, щяха ли да го оправдаят?

— Едва ли. Най-вероятно щяха да върнат делото за доразследване.

— Ето ви и отговора. Някой никак не е искал това.

Съдията Сорокин мрачно се усмихна. В това беше разликата между него и човека от обикновения живот. Доктор Перегудов можеше да измисля всякакви, дори най-невероятни предположения. Те можеше да са верни или не, това нямаше никакво практическо значение. А от оценката на съдията зависеше съдбата на конкретния човек. Съдиите винаги са реалисти. Такава им е професията.

— Защо делото на Калмиков заинтересува приятелите ви? — попита Сорокин. — Вас защо, разбирам. А тях?

— Той е наш.

— Какво значи ваш? Заедно ли сте воювали?

— Не. Нашата война беше друга. Но той въпреки това е наш. Не знам как да ви го обясня.

— Не се мъчете, разбрах ви. Добре ли го познавате?

— Струва ми се, да.

— Той разказвал ли ви е за себе си?

— Малко. Не можеш да го наречеш приказлив човек.

— Защо тогава смятате, че го познавате добре? Той говореше ли за себе си в бълнуването?

— Не знам за какво бълнуваше. Не говореше на руски. Записах го на диктофон и пуснах после записа на лингвисти. Той говореше на пушту и на хинди.

— Виж ти? Откъде знае тези езици?

— Той е изчезнал безследно в Афганистан през осемдесет и четвърта година. В болницата са го докарали от таджикско-афганистанската граница през деветдесет и трета година. Къде е бил през тези девет години? Там е научил пушту и хинди. При това такъв диалект на хинди, който се говори само в Тибет.

— Не го ли питахте къде е бил през тези години?

— Питах го. Но той не каза. Заяви, че не иска да говори за това.

— Странна съдба — отбеляза Сорокин. — Знаехте ли, че има жена и син?

— Да. Той разказваше.

— Какво разказваше? Това не е празно любопитство. Аз не го разбирам. Той е съвсем затворен за мен. Това много ми пречи.

— Тъжна история — след кратка пауза отговори Перегудов. — След раняването няколко месеца беше в безсъзнание, после година изкара на легло. Едва преди половин година започнах да го пускам в Москва. Отначало го придружавах. После започна да ходи сам. Дежуреше край блока си в Соколники. Гледаше отдалеч. Сина си, жена си, нейния мъж. Видя, че той е грижлив, отнася се добре с момчето, обича жена си. На нея й е спокойно с него. Той разбра, че няма право да разруши живота им. Това всъщност е всичко.

— Да, тъжна история — съгласи се съдията. — Искам да ви задам още един въпрос. Но може и да не ми отговаряте.

— Питайте.

— Вие ли наехте Кучеренов?

— Да. Но не съм ви казвал за това.

— А аз и не съм чул. Защо точно него?

— Защо? Дори не знам. Известен адвокат. Показват го по телевизията. Сбъркахме ли?

— Не сте нито първите, нито последните. Много хора вярват на рекламата. Не питам колко сте му платили. Мисля, много. Защото без хиляда долара той и езика си няма мръдне.

— Без пет хиляди. И това не сте чули.

— Разбира се. С какво се занимавате във вашия рехабилитационен център?

— Някого учим отново да ходи. Друг — да живее отново.

— Толкова ли е богат центърът, че да наема скъпи адвокати за пациентите си?

— Не. Съществуваме благодарение на доброволни дарения. А сега и с тях е зле. Това са наши лични пари. Мои и на приятелите ми.

— По-добре да бяхте купили с тях пет хубави инвалидни колички за вашите пациенти.

— Три — поправи го Перегудов. — Хубави само три.

— Три да са. Искате ли да ме попитате нещо?

— Искам.

— Питайте.

— Вие вече отговорихте. Ще го затворят.

— Да. Но аз не съм ви го казал. Присъдата ще бъде произнесена утре следобед. Доведете жена му. Сигурен съм, че ще се откаже от последната си дума. Но пред нея може и да каже нещо.

На другия ден малката съдебна зала беше препълнена от телевизионери. Кучеренов блестеше с красноречието си. Самопризнанието на обвиняемия го освободи от задължението да иска оправдателна присъда. Той не направи дори опит да подложи на съмнение доказателствата на обвинението. Невъзможно беше да ги опровергае, но можеше да поиска да върнат делото за доразследване, тъй като не беше установено нито лицето, дало поръчката на Калмиков, нито онези, които бяха платили стаята му в общинската квартира и апартамента за бившата му жена. На снайперската винтовка и на куфарчето не бяха открити отпечатъци на подсъдимия. Тежко доказателство на обвинението беше тетрадката с маршрутите на Мамаев и схемите на вероятните покушения. Но и тук защитата имаше силен аргумент. Защо му е на убиеца да съставя такива схеми и да ги държи у дома си? Фактът, че схемите са подробно зафиксирани, потвърждава показанията на подсъдимия, че е смятал да предаде тази тетрадка на поръчителя като отчет за извършената работа по одита на сигурността.