Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Нищо такова нямаше в речта на адвоката. За него главното беше друго.

— Днес на подсъдимата скамейка не е моят клиент, а цялата държавна система на Русия, която обрича своите войници и офицери, мъжествените защитници на родината, на просяшко съществуване и това ги хвърля в прегръдките на организираната престъпност. Те са принудени да убиват, за да осигурят сносни условия за живот на своите семейства. Бездарните, престъпни войни, които водеше Съветският съюз и които продължава да води псевдодемократична Русия, насищат обществото с ядрен потенциал от злоба, омраза, презрение към човешката личност и човешкия живот!…

Онова, което говореше адвокатът, беше правилно, но това, защо и как го казваше, предизвикваше у съдията Сорокин само черна злоба. Пукаше му на Кучеренов за съдбата на нещастните защитници на родината, пукаше му за неговия клиент, не му пукаше за нищо, освен за парите и за репутацията му на смел борец с несправедливостта репутация, която ще му донесе нови пари. Правилните думи бяха произнесени от мошеник и поради това се превръщаха в някаква обидна, изтънчена лъжа.

Съдията с мъка се сдържаше да не прекъсне адвоката и да поиска да говори по делото. Но той знаеше, че Кучеренов точно това очаква и тогава на подсъдимата скамейка заедно с руската държавна система ще се озове и руското правосъдие.

Калмиков не слушаше речта на адвоката. Гледаше в ъгъла на залата, където редом с доктор Перегудов и неговите приятели седеше жена му. Той дори не разбра веднага, че му дават последната дума. Съдията повтори. Калмиков стана и вкопчи ръце в решетката.

— Не съм виновен, Галя — произнесе той в мъртвата тишина на залата. — Кажи на Игнат: не съм виновен. Кажи му!

— Ще му кажа, Костя — отвърна тя. — Не си виновен, знам. Ние те обичаме. Ще те чакаме!?

Когато вече беше станал от креслото, оглеждайки строго изправилите се и замрели в очакване хора в залата, вече извисил се над тях не поради ръста си и височината на катедрата, а поради своето положение на решаващ съдби, вече произнасяйки думите „В името на Руската федерация“, съдията Сорокин изведнъж си помисли, че всичко трябва да се започне отначало, да върне делото за доразследване. Но той разбираше, че това нищо няма да промени. Сега или след половин година Калмиков ще бъде осъден. И може би дори по-сурово.

Той обяви присъдата: шест години лишаване от свобода в колония със строг режим.

Това беше минимумът. Като се върна в своя кабинет след приключването на процеса, той съблече тогата.

Както палачът сваля червената мантия и качулката.

Присъдата не беше обжалвана и влезе в сила.

По телевизията показаха репортаж от процеса. Съдията Сорокин не го гледа, но жена му го видя. Тя каза, че адвокатът Кучеренов е изглеждал много готин, а съдията и прокурорът — мрачни гадове.

Така оцениха репортажа народните маси. Началството оцени нещата по друг начин. След известно време председателят на Таганския районен съд получи повишение — стана член на Върховния съд. Мястото му зае съдията Сорокин. Прокурорът получи нов чин — старши съветник от правосъдието.

Обаче следователят, който водеше делото на Калмиков, така и не стана майор. Не стана дори капитан — юрист първи клас. Две недели след приключването на процеса срещу Калмиков той беше убит с няколко изстрела от упор в новата си кола БМВ през нощта на 46-ия километър от Рязанското шосе. Не откриха извършителите. Не изясниха и защо се е озовал следователят през нощта на Рязанското шосе.

Съдията Сорокин нямаше никакво основание да свързва това престъпление с процеса срещу Калмиков, но някакво чувство му подсказваше, че тази връзка съществува.

Осъденият Калмиков беше изпратен да излежава присъдата си на Колския полуостров, в една колония в Мурманска област. През септември 2000 година той беше освободен от затвора по закона за амнистията, приет от Държавната дума във връзка с 55-годишнината от Деня на победата на съветския народ над фашистка Германия. Според този закон амнистията обхващаше лицата, притежаващи държавни награди на СССР и Руската федерация.

Осъденият Калмиков подлежеше на амнистия, защото — както беше установено при изучаването на архивите на Комитета за държавна сигурност на СССР и потвърдено от Главното управление на архивите при МС на Русия — през 1989 година за героизъм, проявен при изпълнението на специална правителствена задача, с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР, неподлежащ на публикуване в печата, Константин Игнатиевич Калмиков е бил удостоен със звание Герой на Съветския съюз (посмъртно).