Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Има ли възражения защитата? — попита съдията.

— Не, ваша чест — отговори Кучеренов. Аз не твърдя, че изходът от това дело е предрешен. Не, не твърдя това. Но не смятам за нужно да протакам делото. Защо?

— Съдът се оттегля за съвещание — обяви Сорокин.

Всъщност нямаше за какво да се съвещават. Показанията на свидетелката бяха убийствени за подсъдимия. На десети май фирма „Проджект“ беше прехвърлила на нейно име апартамент за седемдесет хиляди долара. На петнадесети май Калмиков беше докладвал на поръчителя, че е приключил работата. На двадесети май неизвестен мъж беше съобщил на телефон „02“, че е видял в прозореца на старата сграда на „Малие каменшчики“ висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце.

Седемдесетте хиляди долара за апартамента бяха хонорарът за убийството на Мамаев. И не можеше да се тълкуват по никакъв друг начин.

„Мамаев може да бъде доволен — помисли си съдията Сорокин. — Платили са за него достойна цена.“

Съдиите изпиха по чашка кафе и се върнаха в залата.

— Съдът реши да приложи към делото документите за покупката на апартамента, предоставени от обвинението — обяви Сорокин.

За всеки, който що-годе разбираше от съдопроизводство, това означаваше неизбежна тежка присъда.

Но главната изненада предстоеше: адвокатът Кучеренов обяви, че неговият клиент се признава за виновен.

Процесът вървеше към края си. Вече можеше да се пише присъдата. С това реши да се заеме и съдията Сорокин, след като се върна в кабинета си и съблече тогата. Но не му лежеше на душата това дело. Не му лежеше и това си е.

— Дойде господин Перегудов — съобщи секретарката. — Казва, че сте искали да го видите.

— Поканете го — нареди съдията, радвайки се, че се намери повод да отложи тягостното занимание.

— Учуди ли ви молбата ми да наминете? — попита той, като покани с жест посетителя на креслото пред своето бюро и го заразглежда любопитно.

— Не много — последва спокоен отговор.

— От какво според вас е продиктувана?

— По-добре ще е, ако вие го кажете.

— Да, резонно — съгласи се съдията. — Защо се заинтересувахте от този процес?

— Калмиков беше мой пациент.

— И какво?

— За лекаря всеки пациент е като детето за майката. Колкото по-тежък случай е, толкова повече. Калмиков беше много труден болен. Бълнуваше страшно. Цели денонощия. Държеше ме за ръката и бълнуваше. Не можех да го оставя. Той щеше да умре. Кой знае защо бях сигурен в това.

— Вие ли го оперирахте?

— Не. Аз съм военен хирург, но отдавна не практикувам. Повече от година се опитвах да го върна към живота.

— Успяхте ли?

— Да. Той се върна към живота. Дори започна да се усмихва. Тази история го уби.

— Кои са младежите, които седят до вас? — продължи съдията, опитвайки се да разбере какво му се стори необичайно, дори странно в този доктор Перегудов и неговите млади приятели. — Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин — изброи ги той, надзъртайки в листчето, донесено от началника на охраната.

— Мои приятели. Заедно воювахме в Чечня.

— Какви са те?

— Преди офицери десантници. Сега различно. Пастухов има малък дърводелски цех край Москва. Хохлов и Мухин са съсобственици на частна детективско-охранителна фирма. Злотников е актьор.

— Високият, русият, с червената кола — той ли е?

— Той.

— Спомних си — каза съдията. — Мяркал ми се е в някакви рекламни клипове. За прахове за пране или някакви дъвки. Нали не греша?

— Правилно, за „Стиморол“ — насмешливо потвърди доктор Перегудов. — Само че не му споменавайте. Много му досажда бремето на славата.

Нормален мъж. Набит, силен. Спокоен. Държи се спокойно, с достойнство. Съдията разбра: точно това беше странното — тяхната нормалност, обикновеност. Тези млади мъже бяха от обикновения живот, от самата му сърцевина, незасегнати от психозата на съвременната рок култура, нито от трескавия хазарт на бизнеса, от живота на ръба на катастрофата. Нито от високомерието на богатството. Нито от бедняшката горделивост. Чувство за собствено достойнство? А защо да е странно? Това също е нормално!

Съдията Сорокин осъзна, че не те, а той живее в странен свят. Обичайният за него свят навярно се струва странен, дори кошмарен за човека от обикновения живот. Това, което е нормално, рутинно за него, може би изглежда съвсем иначе отстрани. И затова той зададе въпроса, който изобщо не се канеше да задава:

— Какво мислите за всичко това?

Доктор Перегудов неодобрително поклати едрата си, оплешивяваща глава, която правеше челото му грамадно, монументално: