Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Работата потръгна. Назначиха Мамаев за началник на производството, настаниха го в отделна стая, щом помолеше, веднага му уреждаха среща със Зинаида, счетоводителката на фабриката, където беше директор, преди да изгори. Момичето беше здраво, некрасиво, весело. Но се оказа единственият човек, който не предаде Мамаев, когато започна следствието и всички, които смяташе за приятели, взеха да го клепат за било и не било. По-късно той се ожени за нея, макар че родителите му изпаднаха в ужас от неговия избор. Зинаида беше надежден човек. Чрез нея Мамаев ръководеше пласирането на продукцията. Цялата печалба влизаше в джоба на майор Копитов. Парите бяха доста. Това бе цената за условно предсрочното освобождаване на Мамаев. То беше възможно едва след ефективното излежаване на не по-малко от половината присъда.

Минаха две и половина години, нищо не се променяше. Майорът се кълнеше, че е направил всичко, каквото трябва, и псуваше съдиите. Мамаев заподозря нещо лошо. По негова заповед Зинаида стигна до нужните хора и на поредното свиждане му донесе копие от характеристиката, която бе дал за него майор Копитов по искане на съда. Характеристиката беше такава, че според нея би следвало не да пуснат предсрочно затворника, а да му дадат още една присъда. Майор Копитов се оказа не само алчна гадина, но и глупава гадина. Той много се учуди, когато след два месеца го арестуваха. Времето беше Андроповско, люто, осъдиха го на максимума: осем години с конфискуване на цялото имущество.

Но и на Мамаев не простиха. На процеса срещу Копитов той беше свидетел, но всички разбираха истинската му роля. Не можеше и дума да става за условно предсрочно освобождаване. Но Мамаев нито веднъж не съжали за това, което беше направил.

Остатъка от присъдата си той изкара в Хакасия, на сечище. Затворническата „поща“ донесе в лагера новината, че той е опандизил омразния на всички майор Копитото. Признатите бандити, които командваха абаканските лагери, му изразиха уважението си. Той можеше да не работи, но излизаше на сечището като обикновен бачкатор. Работата беше единственият начин да не деградира. Но Мамаев поддържаше връзката си с босовете, тъй като вече знаеше с какво ще се заеме, когато излезе на свобода. Хиляди лагери и затвори с безплатна, безправна и безотказна работна сила — това беше Клондайк, незаета от никого ниша. Самата съдба уреди така, че да я заеме Мамаев.

И той зае тази ниша.

Сега Мамаев вече беше в щастливата мъжка възраст, когато отдавна са забравени юношеските комплекси от осъзнаването на собствената безличност и второкачественост сред хулиганите от двора в Тишинка и в училище, където се перчеха децата на директори на магазини и чиновници от външното министерство от Смоленския площад, от унизителната бедност на неговите родители, интелигенти-шестдесетници 4 4 През шестдесетте години при управлението на Хрушчов настъпва известно смекчаване на сталинския режим в СССР. — Б.пр. . Майка му преподаваше литература в педагогически институт, баща му беше редактор в Профиздат. Още по-унизително беше тяхното високомерно презрение към вещоманията. Баща му понякога публикуваше в списание „Съветски профсъюзи“ статии, критикуващи западното потребителско общество, майка му ги смяташе за съвършени по форма и дълбоки по съдържание.

Вещомания. Потребителско общество. Боже господи! За какво пропиляваха хората мозъците и живота си! Смачкано, заблудено, нещастно поколение. Първият голям удар за тях стана решението на сина им да следва не във филологическия факултет на МГУ, а в икономическия институт „Плеханов“. Второто потресение стана присъдата му. Но главното, от което те така и не можаха да се съвземат, беше неочакваното, както им се струваше, богатство, стоварило се върху него — луксозните коли, офисът на компанията му в старинна, основно ремонтирана сграда на Варварка, неговата банка в Новия Арбат и особено апартаментите, които той сменяше с ужасяваща ги безгрижност. След като бяха изживели половината си живот в Тишинската комуналка и едва към четиридесетте си години бяха получили двустайна панелка в Кузминки, те така и не можаха да осъзнаят, че жилищата са предмет на покупко-продажба като всички останали вещи. Жилищата, за които се чакаше десетилетия и получаването им делеше живота на „преди“ и „след“!

Те така и не разбраха какво е станало със страната, с техния син, с тях самите. Живееха като мишки. Парите, които Мамаев им набутваше едва ли не насила, майка му внасяше в спестовна книжка за черни дни, изхранваха се с жалките си пенсии, доизносваха старите си дрехи. Те и телевизия гледаха със страх, много съчувстваха на народа, а вечерите на бардовете с китари бяха празник за тях. Те дълго бяха укор за Мамаев, докато не разбра, че не бива да им пречи да си живеят както са свикнали.