Виктор Левашов - Изчезнал безследно

И все пак прозорецът светеше.

Мамаев хвърли цигарата, угаси лампите в кабинета си и бързо отиде в хола, където Зинаида гледаше телевизия.

— Имаме ли бинокъл?

— Какъв бинокъл?

— Бинокъл! Обикновен бинокъл!

— Нямаме никакъв бинокъл. За какво ни е?

— Що за къща, мамка му! — освирепя Мамаев. — Даже бинокъл няма!

— Имаме театрален — сети се Зинаида.

— Давай го! Бързо, бързо!

— Какво ти става? — учуди се тя, но донесе бинокъла.

Мамаев се върна на балкона. Бинокълът беше слабичък, но по-добре, отколкото нищо.

Прозорецът светеше. Беше покрит с нещо като дантелено перде. В стаята не се забелязваше никакво движение. После на пердето се появи сянка. Човекът беше висок. Той сложи на перваза някакво куфарче и се наведе над него. Извади от там нещо късо и широко. После нещо тясно. Съедини ги и се получи нещо дълго. Още движения и дългото нарасна отгоре с още някакъв детайл.

Мамаев застина. Той разбра що за куфарче е това и какво има в ръцете на човека.

„Винторез“ — ето какво. Безшумната снайперска винтовка ВСС с оптически прицел ПСО-1 или с нощен прицел НСПУМ-3.

Светлината угасна.

Мамаев захвърли ненужния бинокъл.

Какво значи това? Какво, по дяволите, значи това?

Промъкна се в кабинета и набра номера на Николай. Той живееше в същия блок, на същата стълбищна площадка в едностаен апартамент, който Мамаев му беше купил, когато си хареса жилище на „Болшие каменшчики“.

— Ела — заповяда той.

— Има мач, Петрович. След половин час става ли?

— Веднага!

— Ясно. Идвам.

В кабинета надникна жена му.

— Защо седиш на тъмно? Ще запаля…

— Недей! — закрещя Мамаев. — Махай се! Пречиш ми!

— Ама какво ти става днес, Мамаев? По-малко трябва да се пие. Че то все презентации, коктейли!

— Моля те, излез — помоли я той и Зинаида разбра, че е по-добре да се махне.

Дойде Николай. Мамаев го заведе на ложата.

— Помниш ли оня прозорец?

— Е?

— Кой беше?

— Шестият етаж. Третият от ъгъла. Третият отдясно. А какъв е проблемът?

— Току-що светеше.

— Стига бе.

— Светеше! И някой стоеше до прозореца!

— С винторез? — подсмихна се Николай.

— Да, с винторез! Нещо повече. Сега ни гледа през нощен прицел!

— Петрович, наред ли си? — разтревожи се Николай.

— Иди да провериш.

Николай се бавеше.

— Чу ли какво казах? Иди да провериш! — повиши тон Мамаев.

След час Николай се върна.

— Няма никой. Не са виждали наемателя, откакто го прибрали. Никой не е идвал при него, не са го търсили по телефона, никакви писма не са носили за него. Петрович, сигурен ли си, че с теб всичко е наред?

— Наемателите същите ли са?

— Ами да. Две бабички и каналджия. Бабичките седят пред телевизора, каналджията се е накъркал с някакъв авер.

— Ключът от стаята?

— Имаме някъде.

— Намери го. Утре ще отидем заедно.

— Защо?

— Искам да видя. Сам!

Сутринта отидоха в квартирата. Николай се правеше на дилър от фирма за недвижими имоти, Мамаев — на клиент, който смята да купи общинското жилище и да изсели срещу компенсация наемателите. Бабичките се паникьосаха и не се сетиха да попитат откъде дилърът има ключ от стаята на отдавна отсъстващ наемател.

Огледът на стаята успокои Мамаев: на пода, по первазите, по всички вещи, разпилени и неприбрани след обиска, имаше дебел слой прах. Но за всеки случай се обади на познатия чиновник в Министерството на правосъдието и го помоли да провери дали затворникът Калмиков още излежава присъдата си. Той потвърди: излежава я.

„Сторило ми се е“ — реши Мамаев и се опита да изхвърли тая история от главата си. Когато вечер излизаше на ложата, за да попуши, първо отправяше поглед към прозореца на шестия етаж в старата сграда насреща — третият отдясно — и се вглеждаше. Но той беше мъртъв, черен. После спря да се заглежда, само плъзваше разсеяно поглед. И веднъж сякаш го блъсна в очите: прозорецът светеше.

Светеше. Същият прозорец. Затаил дъх, Мамаев очакваше да се появи сянката върху тюлените завеси.

Мина половин час. Сянката не се появи.

Светлината угасна.

След един ден се обади чиновникът от Министерството на правосъдието.

— Владимир Петрович, интересувахте се от един затворник. Калмиков. Още ли ви интересува?

— Калмиков? Какъв Калмиков? — попита Мамаев, правейки се, че си припомня. — А, да. Помолиха ме да питам за него.

— Има нова информация. Пускат го заради амнистията. Оказа се, че имал някакви награди.

— Какво общо имат наградите? — не разбра Мамаев. — Той е осъден за подготовка на убийство. Или това вече не се смята за престъпление?