Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Колко?! — не повярва Мамаев. — Двадесет и шест процента?! Добре ли чух?

— А вие на какво всъщност разчитахте? — поинтересува се Буров. — Че аз не умея да смятам? Умея, драги ми господине. На това, че се занимавам с благотворителност? Не се занимавам, а и вие не сте самотна майка. Да, двадесет и шест процента. Блокиращият пакет.

— Бих искал да знам какво тогава наричате пладнешки грабеж.

— Не ви устройва — заключи Буров. — Скъпо, а? Тогава имате само един изход: поръчайте ме. Килърът ще ви излезе доста по-евтино.

— Благодаря за съвета — успя да произнесе Мамаев. — Ще си помисля.

— Помислете си, драги ми господине, помислете. Само имайте предвид, че утре ще бъде по-скъпо. А сега моля да ме извините, чака ме работа. Всичко хубаво.

Мамаев излезе от Народна банка, без да вдига очи. Тресеше го от унижение, гърчеше се от омраза. И дори не толкова заради бандитските условия на сделката, които му постави Буров, колкото заради нещо съвсем друго, много по-важно. Буров разговаряше с него като с боклук. Като тартор с боклук! Мамаев се чувстваше почти изнасилен, изхвърлен до лайняната кофа.

Положението беше отчаяно. Да даде на Буров блокиращия пакет от акциите на „Интертръст“ значеше да изгуби контрола над своята компания. Той не допускаше дори мисълта за това. Наистина остава само да наеме килър. Той би го направил без колебания. Ти си тартор? Тогава и разговорът с теб ще бъде бандитски. Но какво ще му даде това? С Буров или без него, обслужваща финансова институция на ГУИН ще стане Народна банка. Вариантът беше само един: Буров сам трябва да се откаже от обслужването на сметките на ГУИН. Как да постигне това? Задачата нямаше решение.

Но Мамаев намери изход. Той накара Буров да изпие горчивата чаша. Намери решение, с което можеше да се гордее. И той се гордееше. Вътрешно. Защото не можеше да разкаже на никого. Дори на Зинаида. Дори на своя шофьор и телохранител Николай, на когото се доверяваше повече, отколкото на всеки от служителите си.

Всичко мина донемайкъде добре. „Евро Аз“ получи правото да обслужва сметките на ГУИН. Народна банка оттегли заявката си във връзка с финансови трудности, предизвикани от отказа на правителството на Кириенко да изплаща ДКО. За всеки, който що-годе разбираше от финанси, обяснението изглеждаше безумно. Кой се отказва от бюджетни пари — и то в кризисна ситуация? На предпазливите въпроси на партньорите си как е успял да реши проблема, Мамаев отговаряше:

— Кое е главното в бизнеса? Умението да намериш компромис.

Ако партньорът продължаваше да настоява за по-конкретен отговор, Мамаев се навеждаше към него и доверително питаше:

— Умеете ли да пазите търговска тайна?

— Като швейцарска банка — уверяваше го събеседникът, наострил уши.

Мамаев правеше строга физиономия и отсичаше:

— Аз също.

И гръмко, с кеф се смееше, потвърждавайки репутацията си на прям и безхитростен човек, с когото е по-добре да не се сблъскваш, ако ти е мил животът.

Така тази история си остана загадка за всички. През банката на Мамаев потече финансирането на затворите и лагерите, изградената от него система доби завършеност и заработи като огромен съвременен завод. „Евро Аз“ не просто устоя на тайфуна на августовската финансова криза, но и влезе в първата десетка на руските търговски банки, а компанията „Интертръст“ се превърна в многопрофилен холдинг с интереси в търговията с дървесина, хартиената промишленост, златодобива, промъкваше се и към нефта. А за този, който държи кранчето на нефтената тръба, не са страшни никакви финансови катаклизми и никакви, дори супермогъщи врагове.

Дори такива като Буров.

Пука му на Мамаев от него.

Да, не му пука!

Наред бяха делата му. В пълен ред. И все пак нещо го дращеше отвътре. Дълбаеше го.

Неочаквано Мамаев настръхна. Не разбра веднага какво го е накарало да застане нащрек. Един от прозорците на шестия етаж в отсрещната стара сграда светеше. Светеха много прозорци. Но този не можеше да свети. Това беше прозорецът, откъдето наемният убиец трябваше да стреля в него. Никой не би могъл да живее в неговата стая. Килърът бе осъден на шест години. Минали бяха само две и половина. Имаше да лежи още три и половина.

Мамаев знаеше това съвсем точно. Преди няколко дни, измъчван от тревожни предчувствия, той се обади по телефона на познат чиновник от Министерството на правосъдието и го помоли да изясни къде излежава присъдата си затворникът Калмиков. Оня направи справка и съобщи: в Мурманска област, изправително-трудова колония № 6. Няма забележки, администрацията на лагера го характеризира положително, не е уличен във връзка с криминални елементи. Присъдата изтича през май 2004 година.