Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Въпросът е към депутатите — отговори чиновникът. — Проспали са го. Сега са внесли поправка и ще я приемат. Но законът няма обратна сила. Така че на петнадесети той ще излезе.

— Петнадесети какво?

— Септември. Петнадесети септември. След седмица.

— Благодаря, че се обадихте. Дреболия, но все пак. Оценявам го.

— Владимир Петрович, винаги сме на вашите услуги.

Съобщението порази Мамаев със своята неочакваност. Той знаеше, че рано или късно ще се наложи да решава този проблем. Но за трите и половина години, които оставаше да излежи килърът, въпросът би могъл да се разреши и от само себе си. Сбиване, за което да получи нова присъда. Нещастен случай. Всичко се случва в затвора. Но не се разреши. Какво пък, ще се наложи да го решава сега.

Мамаев отмени уговорените срещи и заповяда да докарат колата му. Охранителят, който дежуреше на входа на „Интертръст“, услужливо отвори пред него вратата на черния мерцедес.

— Къде? — попита Николай.

— Няма значение. В Измайлово.

— В хотела?

— В парка. Трябва да поговорим.

Николай погледна мрачното лице на шефа си и не започна да разпитва. Мамаев също мълчеше.

Николай беше единственият човек, на когото би могъл да се довери в тази ситуация. Мнозина в компанията се чудеха на странните отношения, които свързваха шефа с този слабичък като момче четиридесетгодишен мъж с нездрав тен и лош поглед. В него имаше вълча жестокост, заплаха. Дори когато се шегуваше със секретарките, очите му си оставаха лоши, вълчи.

Мамаев се запозна с него в лагера в Хакасия. Николай излежаваше там петгодишна присъда за злостно хулиганство — за сбиване с нож. Това беше третата му присъда. Първата, още на младини, беше получил за въоръжено нападение. Втората — десет години със строг режим — за убийство. В Николай имаше някаква вродена, патологична неприспособимост към живота на свобода. Така вълкът е неспособен да живее в кучешка глутница. Сигурно щеше да си загине в лагерите, ако Мамаев не беше усетил в него човек, който би могъл да му е много полезен в бъдеще.

След като излезе на свобода, Мамаев намаза ръчичките на когото трябва, и намалиха присъдата на Николай. Оттогава той не се отделяше от Мамаев. Техните отношения не биха могли да се нарекат дружба. Николай беше като куче-пазач, предан на стопанина, но без да допуска фамилиарност в отношенията. Мамаев му извади разрешително за носене на оръжие и му купи австрийски „Глок“, полицейски модел с полимерна рама. Детекторите по летищата и банките реагираха на глока като на връзка ключове. И Николай не се разделяше с пистолета.

Той беше не само шофьор и телохранител на Мамаев. Николай изпълняваше много по-важна роля, която Мамаев не би могъл да възложи на никого. Ролята на свръзка. Николай и на свобода си оставаше човек от затвора. Той осъществяваше връзката на Мамаев с бандитските босове. Всички те го познаваха и му се доверяваха. Мамаев не можеше да показва връзката си с тях, но контактите трябваше да се поддържат. Признатите бандити имаха проблеми, които Мамаев можеше да реши чрез корумпирани чиновници в правозащитните органи. Възникваха проблеми и за Мамаев, когато някой от интересуващите го хора се озовеше зад решетката и трябваше да му осигури нормални условия за живот в затвора или в лагера. Имаше и по-сериозни случаи. Както сега.

Мерцедесът проплува по главната алея на Измайловския парк и зави в някаква глуха отбивка, засипана с жълти и червени листа. Николай угаси двигателя. Мамаев отвори вратата на мерцедеса, но не слезе от колата.

— Калмиков излиза на петнадесети септември — каза той. — Заради амнистията. Не бива да се връща в Москва. Ясно ли ти е какво е нужно да се направи?

— Нужно? — усъмни се Николай.

— Да, нужно.

— Не се ли изхвърляш? От какъв зор ще ти отмъщава? Килърите не работят без поръчка.

— Предплатили са му поръчката. Седемдесет бона за апартамента на жена му.

— Нима… Аз мислех, че това са твои пари.

— Защо?

— За да го опандизиш. Гарантирано. Така и стана.

— Не — каза Мамаев. — Не. Това не бяха мои пари.

— Виж ти — проточи Николай. — А знаеш ли чии?

— Досещам се.

— Това променя нещата. Ще го уредим.

Същата вечер Николай се срещна с някой от московските бандитски босове, той се свърза с Мурманск и съобщи данните за Калмиков на тамошния тартор Гърка. Той пое поръчката.

— Гърка е конкретен мъж — докладва Николай на Мамаев. — При него няма засечки.

Вечерта на четиринадесети септември Гърка предаде, че е изпратил четири от най-добрите си момчета, те ще свършат работата. На петнадесети септември не дойде потвърждение. След още един ден Гърка съобщи, че и четиримата му човека са трупове, а къде се е дянал клиентът, не е ясно. Сега проучват ситуацията. Като се ориентират, веднага ще се обадят.