Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Умряха също толкова нелепо, колкото и живяха: отровиха се с рибни консерви. Майка му ги беше купила, изкушена от намалението. Острата, късаща сърцето жал, която изпита Мамаев на погребението им, се смесваше с люта, вледеняваща злоба. Той се закле: „При мен номерът им няма да мине. Няма да им позволя!“ Кои бяха тези „те“, той не знаеше. На тях. На всички. На тарторите.

На някого парите дават илюзия за власт над хората, на друг гъделичкат самолюбието. Мамаев разширяваше бизнеса си, както мъдрият владетел разширява границите на владенията си, изтласквайки все по-далеч от столицата границите, откъдето може да дойде заплахата за него. А свободата, според категоричното и изстрадано убеждение на Мамаев, се определя от количеството хора, които можеш безнаказано да пратиш на…

Набит, оплешивяващ, с грубо червендалесто лице, измръзнало на сечището край Абакан, със силни, обрасли с посивели косми ръце, в разкопчана дънкова риза, откриваща широката му космата гръд, той стоеше на балкона на жилището си на дванадесетия етаж в елитния блок на „Болшие каменшчики“, пушеше, зяпаше вечерната Москва и се опитваше да разбере откъде му е това усещане за пренапрегнатост, за тревога.

От дванадесетия етаж се откриваше панорама към Зацепа, към покривите на старите сгради, уличните лампи на „Котелническа“ и „Космодамианска крайбрежна“. По черната вода на Москва река се плъзгаха огънчетата на шлеповете. Септември се задържа ясен и топъл. Москва лениво плуваше от лятото към зимата — като пресичащ екватора огромен пътнически кораб, обсипан със светлини, музика и празнично облечени хора по палубите.

Беше спокойна, тиха и много мирна вечер. А отвътре го дълбаеше. Това беше сигнал за заплаха, който изпращаше на Мамаев някакъв вътрешен локатор, скрит във фибрите на душата му. Точно така го дълбаеше преди две и половина години, когато само по чудо избягна краха. При този спомен дори сега прескочи сърцето му, като на шофьор, който си спомня смъртно опасен момент на пътя, когато е бил на косъм от катастрофата.

Тогава, през 98-а, предпазливостта изневери на Мамаев. Той разбираше, че ДКО, държавните краткосрочни облигации, са менте — пирамида, по-фалшива и от МММ. И все пак се върза. До четиристотин процента годишна лихва — как да не се вържеш!

Изтрезня преди другите, но все пак късно. Половината от активите на банка „Евро Аз“ потъна в тези проклети ДКО. Имаше само една възможност да избегне банкрута: да прехвърли за обслужване в банката си бюджетното финансиране на ГУ на затворите и лагерите. Натам вървеше, никой нямаше възражения. И изведнъж зацикли. Против — и то много остро — се изказа министърът на правосъдието. Самият министър беше пешка. Но зад него стоеше Народна банка, чудовище в руската финансова система. И президентът на банката Буров не беше от хората, които ще изтърват такова лакомо парче.

Буров принадлежеше към ненавижданата от Мамаев порода хора, на които всичко им идва от само себе си. Неговият дядо, потомствен дипломат, при съветската власт станал най-близкият сътрудник на Чичерин, баща му бил търговски представител на СССР в САЩ, след войната го затворили, при Хрушчов го реабилитирали. Обширните връзки на семейството осигурили на Буров бърза кариера в Министерството на външноикономическите връзки, той беше свой човек в съветския партийно-стопански елит, свой стана и сред дошлите на власт демократи. Както всички безпородни парвенюта от низините, те се ласкаеха от дворянския му произход и светски блясък, а високомерно-снизходителното му равнодушие към околните неволно принуждаваше да му се подмилкват дори хора, които изобщо нямаха нужда от това.

В деловите среди прякорът на Буров беше Флибустиера, а репутацията му — на финансов бандит.

Мамаев направи опит да се споразумее с Буров. Той отиде в офиса на Народна банка и предложи компенсация. Буров погледна числото със знак $, което Мамаев беше написал в бележника си, и се подсмихна като на тънка шега. Поинтересува се с високия си тенор:

— А защо, уважаеми господине, не се опитате да спечелите поръчката в честна борба?

Седеше, облегнал се на креслото зад антикварното писалище, дълъг като телеграфен стълб, тънките му пиратски мустачки стърчаха като стрели, гледаше го с веселите си, нахално опулени очи. И тенорчето му дори беше нахално, козешко. Без да дочака отговор, съчувствено закима:

— Разбирам, непривично ви е. Някак не е по нашенски това, не е по руски. Предлагам друг вариант. Вие ще получите бюджетните пари на ГУИН, а аз получавам двадесет и шест процента от акциите на вашата компания „Интертръст“. От нея намирисва на затворническа кофа за лайна, но бизнесът е солиден, обречен на стабилност.