Виктор Левашов: Изчезнал безследно

За това време успях да се нагледам как се държат хората в първите минути на свободата. Едни палеха цигара веднага, още до вратата, привиквайки, адаптирайки се към това, че този слънчев ден с пламтяща шума, със спокойната повърхност на езерата, с проблясващите във въздуха паяжини им принадлежи изцяло, докрай. Други бързаха да пресекат моста, озъртайки се страхливо, сякаш се бояха, че отзад ще се чуе вик „Стой!“. А един си хвърли каскета на земята и изтропа як танц с падане на колене. След като стигна до пазарчето, той моментално се накърка и вече втори ден се търкаляше в храстите, излизайки оттам само за да вземе още едно шише и да го излочи направо от гърлото.

Човекът, когото чакахме, излезе така, сякаш минаваше този път всеки ден. Без да се обърне към затвора, където бе прекарал две години, без да се озърта настрани. Без да бърза, с отмерена крачка и с тънка мешка на рамо, той прекоси моста и се приближи до автобусната спирка. Висок, слаб, в светъл шлифер и синьо затворническо кепе, със сухо, нищо неизразяващо лице. Имаше в него нещо, дето накара бабичките, които иначе моментално се разкудкудякваха да си хвалят самогона, да прехапят езици.

Собственикът на москвича се канеше да се приближи и да предложи услугите си, но шофьорът на нивата грубо го изблъска и застана пред клиента.

— Предлага да го закара до гарата — съобщи Мухата, който подслушваше разговора им. — Само за трийсетачка.

Клиентът отрицателно поклати глава.

— Обяснява му, че автобус ще има чак вечерта.

Същата реакция.

— Казва: добре, за двайсетачка.

Никаква реакция.

— За десетачка.

Същото.

— Сега ще му предложи да го закара безплатно — предположи Мухата. — Заради удоволствието да си пообщуват.

Но шофьорът на нивата разбра, че това ще бъде прекалено подозрително, и се дръпна настрани. Видът му беше озадачен. Той отметна яката си и завря уста зад нея. Радиостанция. Уоки-токи. Подобна на нашите. Съветват се.

Планът им беше ясен. Той качва клиента в колата. После партньорът му ги спира на стоп и го вземат. А на завоя на пътя ги прехващат ония двамата от джипа.

Нашата тактика също беше ясна: да се лепнем зад нивата, най–нахално да я настъпим за опашката. Пред свидетели тези мурмански момченца няма да се решат на активни действия. А ако се осмелят, толкова по-зле за тях. Тъкмо за такъв случай лежаха в елшака Артиста и Боцмана.

Отказът на клиента да се качи в нивата провали плана на тия момчета. А друг те нямаха. И така, без да се договори за нищо, шофьорът на нивата се върна до автобусната спирка и взе да се разхожда край нея, очаквайки удобен момент пак да се приближи до клиента. Но той изведнъж стана, преметна мешката през рамо и излезе на пътя. Съдейки по всичко, беше решил да не чака автобуса, а да върви пеша. След известно време нивата запали, вторият се качи и бавно потеглиха по пътя.

Артиста предаде от елшака:

— Нещо им съобщиха.

— Какво правят? — попитах аз.

— Псуват.

— Той тръгна пеша. Ще стигне до вас примерно след час и четвърт. Действайте според обстановката. Ние ще задържим двамата с нивата. Как ме разбра?

— Разбрах. Край.

Известно време се движихме така: клиентът, на половин километър след него нивата, а след нея аз и Мухата с жигулата. Затворът се скри зад един хълм, по пътя нямаше никакви коли. Това беше моментът да прехванем нивата, но изведнъж тя рязко ускори.

— Това пък какво е? — учуди се Мухата. — Тоя да не е решил да чупи рекорди?

След пет минути разбрахме каква е работата. Нивата стоеше край пътя, а черните кожени якета на мурманските братоци се мяркаха сред червените глогови храсти.

— Пастух, чуваш ли ме? — разнесе се гласът на Артиста. — Тръгват. Джипът тръгва. Нещо им предадоха.

— Към затвора ли?

— Не. Към гарата. Нашите действия?

— Чакайте.

— Той е отцепил направо през хълмовете — сети се Мухата. — Тия двамата вървят след него. А ония с джипа ще го прехванат на излизане.

— Вземи Боцмана и Артиста и пердашете след джипа — заповядах. — Тия аз ще ги спра.

— Те имат пищови — възрази Мухата. — А ти не. Обаче аз имам законен пищов.

Той дръпна затвора на служебния си Иж-71, а по-просто казано — леко модернизиран ПМ, за който имаше разрешително като съсобственик на частната детективско-охранителна фирма „МХ плюс“, изскочи от колата и се устреми към хълмовете. Аз настъпих газта. Артиста и Боцмана вече бяха излезли от елшака и чакаха. След осем километра видяхме джипа. Бяха го зарязали край шосето до пътеката, която водеше към едно дере.