Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Боцмана докладва:

— Виждам мерцедеса. Следвам го.

След четвърт час пак се обади:

— Той остави мерцедеса до пощата, тръгна пеша.

— Следи го до мястото — наредих аз.

След час всички стигнахме до къщата на Мамаев и заехме позиции по периметъра. Тюрин остана във волвото си на завоя към селището, за да ни предупреди, ако се появи кола с Калмиков. В двора нямаше никакво движение. Прозорецът на втория етаж бе слабо осветен. Понякога на стъклото падаха сенки: мъжка и женска. После светлината угасна.

Около полунощ в двора заръмжа двигател на кола. В нея седна някаква жена, успях да я зърна, когато лампичката в купето светна. Вратите се отвориха и колата зави към центъра на селото.

— Бяла лада шестица — предадох на Тюрин. — Двама: шофьорът и жена.

След двадесет минути мобилният ми телефон изписука.

— Нищо не разбирам — съобщи Тюрин. — В колата е Люска. Каза, че отива в Москва.

— Какво неясно има?

— Не знае защо отива в Москва.

— Как така не знае.

— Ами така. Тя спяла, после изведнъж се събудила. И разбрала, че трябва да отиде в Москва. Облякла се, излязла и седнала в колата.

— А Мамаев?

— Спи.

— Сам ли е останал?

— Не, там е и пазачът.

— Какъв пазач?

— Тя казва: таджик. Работел с турците. Висок, слаб… Мамка му! — каза Тюрин. — Ами че това е… Моите действия?

— Остани на място, ще ти се обадя.

Набрах мобилния телефон на Док.

— Къде си?

— У дома — отвърна той.

— У дома — вкъщи, или у дома — в болницата?

— В болницата. Дежуря.

— Слушай внимателно. Предай дежурството на някого. А ти сядай в колата и пердаши със страшна сила в Москва. Знаеш ли адреса на Галина Сомова?

— Знам го.

— Вземи я, вземи Игнат и ги докарай на Истра. На изхода от Москва веднага след поста на Дмитровка ще видиш отдясно тъмновишнево „Волво 940“. В него ще чака Тюрин. По-нататък ще караш след него.

— Ще стигна в Москва не по-рано от два през нощта. Те ще спят. Удобно ли е? — усъмни се Док.

— Удобно е.

— Той ли?

— Да — казах. — Тук е. Побързай.

— Тръгвам.

Обадих се пак на Тюрин и му казах къде трябва да чака Док.

— Тъмносин мерцедес сто двадесет и четвърти модел. Доктор Перегудов. С него ще бъдат Галина Сомова и синът й.

— Разбрах те — отговори Тюрин. — Щом ги посрещна, веднага ще се обадя.

Погледнах часовника си. Нула и тридесет.

На Мамаев му оставаше да живее осем часа.

В два и тридесет Док съобщи:

— В Соколники съм. Вкъщи ги няма. При дъщеричката стои една съседка. Каза, че са в „Склиф“. Отивам там.

На Мамаев му останаха шест часа.

После четири.

Започва да се разсъмва. От водохранилището плъзна мъгла. Боровете потънаха в нея като във вата. В мъглата светеше подобно на златна свещичка брезата пред къщата на Мамаев.

Събудиха се и зачирикаха, запяха различни песни горските птички. Враните стояха накокошинени по клоните на боровете и грачеха. Една се дереше някак особено пронизващо и противно.

Мухата послуша и учудено каза:

— Чувате ли какво крещи?

— Какво? — попита Боцмана.

— Крещи: „Курва! Курва!“

— Я си го начукай! — посъветва го Артиста. — Имаш перверзен слух.

— Не, послушайте, чуйте я! — настояваше Мухата. Послушахме.

— Наистина — озадачено се съгласи Боцмана.

И както става, когато човек различи в мастилено петно някаква рисунка и после само това вижда, така и ние не чувахме повече нищо друго в пронизващите крясъци на тази врана.

Док не се обаждаше. На моите позвънявания отговаряше приятен женски глас:

— Телефонът на абоната временно е изключен. Тюрин стоеше до поста на Дмитровка и се обаждаше на всеки половин час. Аз му отговарях като информацията на летището:

— Чакайте.

Док се обади чак в пет и петдесет сутринта.

— Тръгваме — каза той.

— Защо не се обаждаше?

— Не можех.

— Защо си изключи джиесема?

— Там, където бях, не използват мобилни телефони.

— Къде си бил?

— В коридора на реанимацията.

— О, Господи! — казах аз. — Сомов ли?

— Да. Галя и Игнат са с мен.

— Двеста.

— Да.

„Товар двеста“!

Има ли вече някой в Русия, който да не знае какво значи това?

— Мога ли да им разкажа всичко? — попита Док.

— Да.

На Мамаев му оставаха два часа живот.

В шест и четиридесет се обади Тюрин:

— Посрещнах ги. Идваме.

На Мамаев му оставаше час и двадесет минути. Час. Четиридесет минути.

Набрах джиесема на Тюрин:

— Къде сте?

— Отминахме Шереметиевка.

Няма да успеят.

— Да вървим — казах на Артиста, Мухата и Боцмана.