Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Влязохме в къщата.

Насред просторното помещение, облицовано със светло дърво, върху светлия паркет имаше красиво меко кресло с висока облегалка и дърворезбовани подлакътници във формата на някакви морски чудовища. В него седеше Мамаев. Не беше вързан с нищо, но седеше изправено, облегнат назад, сложил ръце на подлакътниците, със събрани колене и втренчен право пред себе си. Неговото грубо, бледо под светлината на мъгливото утро лице беше абсолютно отнесено. С раираната пижама приличаше на затворник от „Синг-Синг“, очакващ да изпълнят присъдата му на електрическия стол.

И това не беше много далеч от истината.

В дъното на залата, в дълбока ниша алков, имаше необятна спалня със смачкани чаршафи. До креслото, където седеше Мамаев, на голяма кръгла маса в живописен безпорядък се виждаше храна, плодове, бутилки.

Не видях веднага Калмиков. Той седеше до стената в ъгъла на помещението, сякаш слял се със светлите дървени плоскости. Седеше, както седят на изток: в поза на търпеливо очакване, прилепил се до стената, обгърнал коленете си с ръце. Беше в сив костюм, колосаната риза без вратовръзка, разкопчана на гърдите, белееше в сумрака, подчертавайки сивотата на сухото му лице.

Той изобщо не реагира на шумната ни поява. Не реагира и Мамаев. Имах усещането, че сме влезли в музей на восъчни фигури, изработени с ужасяваща натуралност.

В къщата беше топло. След многочасовото дежурство във влажната мъгла, която ни прониза до костите, беше върхът на блаженството да се озовем на сухо и на топло. Точно от това се възползва Артиста.

— Колко е топло, а! Каква топлина! — възхитено каза той. — Вече бях забравил, че може да е така топло!

На актьорски език, както ни обясняваше Артиста, това се нарича пристройване. Да се пристроиш към партньора, за да е естествено общуването. Или да изглежда естествено, което и на сцената, и в живота е практически едно и също.

— Здрасти, Константин — обърна се той към Калмиков, сякаш са се видели вчера и в нашата днешна среща няма нищо необичайно. — Добро утро, господин Мамаев.

Мамаев не помръдна.

— Той не отговаря на поздрави — безстрастно обясни Калмиков. — Отговаря само на директни въпроси.

— Удобно — оцени Артиста. — Имам няколко въпроса към него. Обаче да се разговаря на гладен стомах… Каква красота! — възкликна той, като огледа масата. — Господин Мамаев нали няма да възрази, ако малко поразредим този натюрморт?

— Той няма да възрази — потвърди Калмиков.

— Бих искал да получа разрешение от него.

— Попитай го направо.

— Май ще се въздържа. Ще ти повярвам. Ами ако изведнъж не разреши? А, честно казано, много ми се плюска. Банани. Това е добре. Киви. Също добре. Ананас. Забележително!… А това що за плод е? — изненада се Артиста и се обърна към нас. — Вижте я, моля ви се!

В ръката му имаше зелена оребрена граната Ф-1, наричана сред народа „лимонка“.

— Какво е това, господин Мамаев?

— Граната — последва равен, сякаш синтезиран на компютър отговор.

— Да не са ви я пробутали заедно с кивито? Какво става по нашите пазари, какво правят! Как се е озовал тук този симпатичен плод?

— „Лимонката“ беше под възглавницата му — отговори Калмиков.

— Ама че нерви има човекът! Да спи с граната под възглавницата! Не, не съм способен на такова нещо. Май ще изям един банан, а този плод ще си го взема. По-късно ще го употребя. Черпете се, джентълмени! — радушно предложи Артиста и си взе банан, сякаш давайки да се разбере, че си е изпълнил ролята и е време и ние да си поразмърдаме езиците.

— Той на всички въпроси ли отговаря? — попита Боцмана.

— На всички — кимна Калмиков.

— Какъв е според вас смисълът на живота, господин Мамаев?

— На такива въпроси не отговаря.

— А на какви отговаря?

— На конкретни. Ако искаш да научиш от него нещо конкретно, питай.

— Колкото и да е странно, но нищо конкретно не искам да науча от него — след като помисли, съобщи Боцмана. — А ти? — попита той Артиста.

— Колкото и да е странно, аз също.

— А аз имам въпрос — намеси се Мухата. — Конкретен. Господин Мамаев, чувате ли какво крещят птиците зад прозореца?

— Чувам.

— Какви са тези птици?

— Врани.

— Какво според вас крещи тази? Ето тази, тази!

— Курва, курва.

— А казвате, че съм имал перверзен слух! — укори ни Мухата. — Нормален си ми е слухът.

— И дълго ли ще бъде той в това състояние? — поинтересува се Артиста.

— Остана съвсем малко — отвърна Калмиков и погледна часовника си.