Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Едва ли е било, за да насъска Гърка срещу нас. Ние не представлявахме никаква заплаха за него. Заплахата за него беше Калмиков. Но нима Мамаев сериозно се надява, че мурманските бандити ще му помогнат да открие Калмиков в Москва и да го неутрализира? Мамаев може да беше всякакъв, но не и глупак.

И все пак са се срещнали. Защо?

Някакви други дела, несвързани с Калмиков? Едва ли. В неговото положение не можеше да го вълнуват никакви други дела.

И все пак се е срещнал.

Решението беше някъде наблизо. Просто беше. Без хитроумието на Буров. Според логиката на Мамаев. Праволинейна като трамваен маршрут.

Ако задачата не се поддава на решение като цяло, трябва да се разбие на части.

Част първа: как хората на Гърка могат да открият Калмиков? Част втора: как могат да го неутрализират?

Минахме Луховици. Отминахме Зараиск. До Затопино оставаха осемнадесет километра.

— Те ще го примамят със стръв — каза Боцмана, разкривайки пълната паралелност на мислите ни. — Само че кой е стръвта? Жена му?

Настъпих спирачките.

— Синът? Ще го отвлекат и ще примамят Калмиков! С момчето!

— Правилно — веднага се съгласи Боцмана. — Някъде извън града. И там ще го очистят. Не ми е ясно едно. Как ще съобщят на Калмиков, че момчето е при тях?

— Чрез нас! Те ще му съобщят чрез нас! Сега ясно ли е защо сме му нужни?

— На кого? — не загря веднага Боцмана.

— На Мамаев.

Боцмана неодобрително поклати глава:

— Не е добър човек. От пръв поглед не ми хареса. Все си мислех: защо не ми харесва? А сега разбирам. Защото не е добър човек.

Телефонът на Артиста не отговаряше. Джиесемът на Мухата отговори.

— Всичко е точно, тя разпозна Тюрин — съобщи той.

— Сега това не е важно. Пищовът ти у теб ли е?

— Не. Вкъщи.

— Тичай да го вземеш и пердаши към Соколники — наредих аз.

— Задачата?

— Синът на Калмиков. Игнат. Ще го отвлекат.

— Кой?

— Мурманските мутри.

— Да го духат! — прекъсна ме Мухата. — Щели да го отвлекат. Има да чакат!

— Действай. Ние идваме. Ще сме там след два часа и половина.

Исках да обърна, но Боцмана възрази:

— Олга е на тръни след обаждането ти. Хайде да се отбием. Десет минути няма да решат нещата.

Олга не беше на тръни, обаче изглеждаше доста разтревожена.

— Какво става? — попита тя.

— Абе нищо — опитах се да я успокоя. — Нищо не става. От къде на къде?

— Костя от сутринта не беше на себе си. И кучетата виеха.

— Тоест? Как виеха?

— Тънко. Серьожа, това е беда.

Приближихме към Соколники на свечеряване и веднага разбрахме, че сме закъснели. Откъм блока, където живееше Галина Сомова, прелетя линейка, виейки със сирената. Вътрешният двор беше отцепен от милиция. Пред отцеплението се трупаха хора. Няколко патрулни лади проблясваха със сините си лампи, създавайки усещане за празник.

Зад отцеплението, на празно пространство в двора, покрай червената си кола пожарникарите, без да бързат, навиваха брезентовите маркучи. Пожарната стоеше до джип „Мицубиши Паджеро“, в чиято шофьорска врата се беше забил червен запорожец. Двете коли бяха намачкани, наполовина овъглени и димяха. На асфалта се топеше пяната. Номерът на мицубишито беше мурмански.

В дъното на двора край гаражите, между които имаше проход към парка, ставаше нещо, суетяха се милиционери и цивилни. Някакъв началник стоеше покрай отворената врата на дежурната „Латвия“ и крещеше в радиостанцията, но се чуваха само откъслечни псувни.

— Какво става тук? — попитах, без да се обръщам определено към никого, но знаейки, че непременно ще се намери някоя бабичка, която вече е разправила десет пъти какво е видяла и ще се зарадва на възможността пак да го разкаже.

— Нищо особено, обикновено бандитско разчистване на сметки — обясни солиден старец с професорска брадичка. — Скоро и до хлебарницата ще ходим, заобикаляйки предпазливо труповете.

— Имаше ли стрелба?

— Стрелба нямаше. Но трупове има. Три броя.

— Какви три? Четири! — намеси се някакъв човечец с вид на клошар, нарамил раница с празни бутилки. — Ей ги къде лежат! — посочи той към гаражите, където на асфалта чернееше нещо, приличащо на купчина боклук.

— Гълъбче, вие сте забравили да смятате — укори го професорът. — Лежат трима.

— А шофьорът на джипа? Не го ли броиш? Като не си видял, не дрънкай!

— А ти видя ли? — попита Боцмана.

— Аз? Нищо не съм видял! — моментално отрече клошарят и започна да се измъква странично от тълпата.

Хванах го и пъхнах под носа му една сторублевка.